„Щастливите хора“ на Любомир Николов

Щастливите хора и една неразумна действителност

1-204383_b   Ако кажа, че бих прочел всички книги, които носят подобно заглавие, ще ме изкарате невменяем. Кой се отказва от драмите и насилието, които обитават почти всяка една художествена книга? Просто трябва да поемаш повече от драмите на живота, а литературата е наистина верен източник на емоции. „Щастливите хора“ („Сиела“, 2016) обаче не е постна и лигава (извинявам се за силната дума!), а влече със себе си едни чудеса от идеи и алтернативи, от които много писатели ще се засрамят и нищо чудно да прекопират нещо или просто да се захванат с нещо друго. Точно такива сборници с „естествени“ (тази дума си е съвсем точна!) текстове създават нуждата от четене и човек започва да намира във все повече неща смисъл и идеи за себе си.  Има още

„Dominus“ на Том Фокс

Конспирация или чудо насред Ватикана

1-197004_b   Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката.  Има още

„Сбъдващия мечти“ на Адриан Лазаровски

За онова, което ни плаши

1-123456654   Преди доста години се запознах пряко с хорър културата и толкова се вманиачих, че не ми оставаше време за традиционната класика. Тук влизат и приключенските книги, които разказват за сблъсъци с легендарни чудовища, и фантастичните, които пък изследват странните проявления на живота на други планети. Хорър жанрът „пълзи“ и в трилърите, а натуралните драми в живота на някои герои от всякакви други книги са толкова ужасяващи, че влияят до някаква степен на психическата устойчивост на читателите. Така че този жанр се е обрекъл на мимикрия  и съществува на много нива в литературата.  Има още

„Пожарникаря“ на Джо Хил

Светът на Draco incendia trychophyton

1-205404_b-001   Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока.  Има още

„Добрият късмет на момента“ на Матю Куик

Животът… Просто следвай пътя към мечтите си

1-200863_b-001  Какво споделих с вас за „Наръчник на оптимиста“ , предишната прочетена книга на Матю Куик? Твърде малко, а може би достатъчно. Историята е трагикомична и все пак оптимистична, ако човек търси пролука за себе си в стената, зад която се намира животът, който иска да изживее. Герои като Пат просто биват забутани в най-тъмните кътчета на съзнанието, в опит се съхрани собствената идилична настройка към живота. Можеш да го срещнеш на улицата и да подметнеш нещо подигравателно под нос, да стигнеш до извода, че пренебрежението подхранва спокойствието, което търсиш.  Има още

„Три ябълки паднаха от небето“ на Нарине Абгарян

Метрономът и времето

1-200693_b   Най-възпламеняващите книги не са наситени с бойни сцени и геройски саможертви. Те са спокойни, реалистични и те понасят в спокоен полет из дебрите на живота. Няма по-голяма магия от искрено изречени думи, произнесени простичко в художествен текст, но казващи толкова, колкото може да побере целият живот. Да почувстваш Нарине Абгарян е като да прогледнеш отново. Тези страници сякаш не излъчват тревога и ти се сгушваш сред редовете, за да поемеш смисъл и надежда. „Три ябълки паднаха от небето“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) не е триумф на писаното слово, но изпълва душата с цветове, които се преливат един в друг и извайват прекрасни платна.  Има още

„Нищо“ на Яна Телер

Да намериш смисъл

1-202495_b   Какво е да намериш смисъл и дали смисълът си заслужава да бъде намерен? Това са едни много древни въпроси, преминали през цялата човешка история, за да сътворяват и разрушават, да засмиват и натъжават, да раждат идеи и да погребват мечти. Може би смисълът е само човешко творение, което се излъчва през своеобразна призма, пречупваща битието и съзнанието ни. Защо ли Яна Телер е решила да разнищи отново тази тема, която може би има, а може и да няма смисъл? „Нищо“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) обаче не е неразбираема и сякаш има смисъл. Едно момче се възкачва на трона на вселената и раздира реалността чрез логически доводи, от които ни хваща страх. Зададем ли си веднъж въпроса дали нещо има смисъл, можем да разрушим собствената си действителност.  Има още

„Къщата на улица Манго“ на Сандра Сиснерос

Есперанса, която живее наистина

1-203499_b   Нямаше особена причина да си купя тази книга. Разгърнах я в книжарницата и прочетох две от кратичките истории в нея. Дори тогава не почувствах нищо особено. Два часа по-късно в съзнанието ми изникна образа на Есперанса и думите: „Небето никога не е в повече. Може да заспиш и да се събудиш пиян от небе, а небето може и да те закриля, ако си тъжен.“ Прочетох още две от кратките истории и разбрах какво иска от живота крехкото и симпатично момиче. „Къщата на улица Манго“ („Лист“, 2016, с превод на Стефан Русинов) се оказа не толкова вълшебна, колкото поглъщаща емоционално. Напомни ми за историите от детството, които никой не иска да забравя, защото стоплят отвътре по неповторим начин.  Има още

„Кръстопът“ на Димитър Запрянов

Борбата за Рая, Ада и душите на човечеството

1-1234565432   Не ми се случва често да попадам на книга от български автор, която да избягва умозаключения за живота, вселената и всичко останало и да е натъпкана с достатъчно действие, за да държи в напрежение от началото до края. Димитър Запрянов се е заел с нелеката задача претвори Ад, Рай и Чистилище, които да не се припокриват особено с казаното в Библията, или поне да не копират основните догми в Християнството. Това си е фентъзи, да, но е изумително как от едни не особено убедителни истории за Бог, ангели и останалите от антуража, може да се напише хубава история с много действие и интересни приключения. „Кръстопът“ (Самиздат, 2016) се сборва съвсем достойно с традициите в жанра и внася доста свежест като сюжет и пълнокръвни герои.  Има още

„GRANTA България 6: Отвъд болестта“ – списание за нова литература

Болестта и ранимите

1-2345665432   „GRANTA България“ става все по значимо за мен списание за литература. Колкото повече разлиствам страниците му, толкова повече се убеждавам, че в него има доста повече, отколкото в множество популярни романи. Темата в този брой ме накара да изчакам с почитането му. Дори имаше период, в който не ми се пишеше за него. Болестта е мерило за пригодност към живот. Хората, чиито тела са „наказани“ от генетичната си предразположеност към определени заболявания, се борят с нея и се опитват да живеят с мисълта, че надежда за излекуване винаги съществува. Болестта е травма и на духа, когато е нелечима към този момент.  Има още

„От онези, които заслужават да бъдат убити“ на Питър Суонсън

Подходящо време за убийства

1-199454_b   Отдавна се откъснах от младежкия ентусиазъм, с който преборвах всеки новоизлязъл трилър. Сега си избирам книги само с такива сюжети, от които да извлека максимално удоволствие. Би трябвало всички да го правят, нормално е. Питър Суонсън беше набелязан за четене преди доста месеци, но появата на втора негова книга ме накара да прочета първо нея. „От онези, които заслужават да умрат“ („Бард“, 2016, с превод на Венцислав Божилов) не навлиза много в стандарта, наложен в книгите за психопатите убийци, но държи в напрежение с една реалност, от която се плашат всички „нормални“ хора. Може би всеки човек да даден момент от живота си е премислял поне едно убийство.  Има още

„В тъмната гора“ на Рут Уеър

Партито на измамните страсти

1-202449_b   Доста интересна ми беше реакцията, когато преполових книгата, а моминското парти, за което става дума тук, не престана да ме оставя с впечатлението, че подслушвам половин дузина неспокойни дами, говорещи си за интриги и личните си страсти. „В тъмната гора“ („Хермес“, 2016, с превод на Гриша Атанасов) започва тайнствено, но като че не стига много далеч. Честно казано ако попадна в компания на жени, които си обясняват една на друга битовите си проблеми, не бих издържал и десет минути. 😀 Този разговор има, разбира се, и тъмна страна. Рут Уеър не оставя съмнение, че нещо голямо се пече, въпреки отчайващия опит на героите да се харесат на страничните наблюдатели. Накрая задължително ще трябва да се намесят докторите и полицаите.  Има още

„Безкрайностите“ на Джон Банвил

За бремето на хората и боговете

1-204150_b   Каквото да кажа сега, едва ли ще мога да си обясня и десет процента от прочетеното в книгата на Банвил. „Безкрайностите“ („Колибри“, 2016, с превод на Иглика Василева) е дълбока и проникваща в на най-закътаните места, които човек може да си представи. Философският контекст обърква и мами, сякаш авторът държи юздите на света, с които е свикнал да борави, и има пълната свобода на някаква извратена божественост, която стъпква всичко човешко, прави ни да изглеждаме като марионетки, задвижвани от безсмислието на битието ни. Самото заглавие сякаш е инструкция за игра, която малцина биха се осмелили да изиграят.  Има още

„Изтръгнати от корен“ на Наоми Новик

Приказна история за магии с нестандартни герои

1-200707_b   Точно тази книга ми я препоръчаха горещо, но аз и без това си имах едно наум и следях всяко мнение – все пак излизат достатъчно книги, които да ме заинтригуват, а не мога да прочета всички. Е, радвам се, че я прочетох! „Изтръгнати от корен“ („Екслибрис“, 2016, с превод на Ирина Манушева) съвсем не е най-якото фентъзи, но започва твърде любопитно и историята не спира да се развива в нито един момент. Ако имам слабост към определен тип герои, то Агнешка покрива доста голяма част от представата ми за тях. Не харесвам слаби и безволеви героини, но избягвам и тоталните мъжкарани от комиксов тип, които за мен нямат абсолютно нищо естествено в себе си.  Има още

„Експрес ‘Възкресение’“ на Стивън Романо

На война с престъпни гении

1-202096_b   Обикновено трилърите не следват строго определена линия, за това е трудно човек да прецени дали е попаднал на книгата, която ще му допадне най-много. Но след като намалих драстично интереса си към определени книги от този жанр, започнах да търся само такива, от които се нуждая на момента. Лесно е да се стигне до извода, че трилърите са основно за забавление и човек рядко може да попадне на нещо значимо, което да го заплени до такава степен, че да обяви някоя подобна книга за личен фаворит, изпреварващ куп класики. Ако обаче настъпи момент, в който сериозните книги започнат да те натоварват прекалено много, спасението се крие именно в този богат на възможности жанр. „Експрес ‘Възкресение’“ („Бард“, 2016, с превод на Елена Кодинова) я избрах спонтанно, без да издирвам мнения за нея.  Има още