„Проектът ‘Аве Мария’“ на Анди Уеър

Епично пътуване с много неизвестни

1-228530_b

 Изминаха повече от седем години от срещата ми с „Марсианецът“, но това не ми пречи и сега да изпитвам подобаващо вълнение при спомена за тази книга на Анди Уеър. Епично, приключенско, забавно… А и сериозно, ако говорим за научната фантастика такава, каквато заслужава да бъде. Междувременно се появи и „Артемида“, без да постигне нито нужното ниво, нито претенциите на автора. Разбира се, и нея прочетох с удоволствие, но разликата се усещаше през цялото време. Нямам предвид техническите подробности и науката, от които Уеър черпи щедро. Дали щеше да има още от изпитаната формула? Отново минаха години и най-после „бинго!“. В „Проектът ‘Аве Мария’“ („Бард“, 2021, с превод на Иван Иванов) имаме мащаб, енергия и несравнимо повече наука, която трябва да помогне за спасяването на човечеството. Ако това напомня на много други книги, разликата несъмнено я прави Анди Уеър. Време е за пътуване с повече неизвестни, отколкото класическата математика е склонна да позволи и истинско предизвикателство за възможностите на човешките технологии. Радвам се изключително много, че авторът не преследва неизвестното бъдеще, пълно с предполагаеми фантастични изобретения, а остава в орбитата на разбираемото и логичното, каквото ни предоставя съвременността. Е, Грейс, героят на този роман, е учител, който не иска да се занимава с подобни епични гадости, но пита ли го някой? 😃

Има още

„Краят на Земята“ на Мария Роса Лохо

Съдбата да откриеш себе си

1-218504_b-001

 Особено вълнение изпитвам, когато чета за времената отпреди векове, за чудновати в моя поглед места и различни народи, забулени в сенките на миналото. Ако е нещо непознато, далечно и екзотично, почти спирам да мисля за каквото и да е друго. Така се случи с тази по-скоро мрачна и пленителна история, носеща депресиращото име „Краят на Земята“ („ЖАР – Жанет Аргирова“, 2019, с превод на Майа Илиева). Всъщност началото е за Лондон от 1874 година, но това престава да е от значение, когато камерата рязко сменя гледната точка и се озоваваме сред индианските територии в размирната Аржентина, още десетилетия назад, почти сънувайки едно далечно, пусто място, символ на… нищото. За да усетя тази магическа трансформация, ми трябваше пренастройка, някакво важно събитие и търпеливо очакване самите герои да повярват, че целият им живот се е преобърнал, без възможност да избягат на сигурно място. Книгата на Мария Роса Лохо се оказа истинско приключение, което преминава през невинните младежки вълнения и стига до мрачните и диви полета, където оцеляването винаги е под въпрос. Това е история за бъдеще, което зависи от тайните на миналото, прикрити зад човешкото самолюбие и ограниченост.

Има още

„Някой си господин Пекелни“ на Франсоа-Анри Дезерабл

Спомни си за Пекелни

   Когато откривам нещо неизразимо, но очарователно в книга, в ума ми започват да блуждаят важни въпроси. Написан по този начин, романът на Дезерабл е като въпрос, зададен на всеки негов читател, заел се да проследи съдбата на един литературен герой, толкова потаен и неуловим, че е създал около себе си нещо като тайнствена аура. Този симпатичен малък персонаж на Ромен Гари от „Обещанието на зората“ става символ на цяла една историческа епоха, разиграла се в рамките на почти сто години. Кой е господин Пекелни и защо е призван да носи подобна символика? Докато четях „Някой си господин Пекелни“ („Аквариус, 2019, с превод на Галина Меламед), попълвах все повече празнини и потъвах все по-дълбоко в тази литературна фикция, създадена от човек, напълно заслепен от творческите „приумици“ на негов колега по перо. Достатъчно ли е да споменеш Ромен Гари, за да се настроиш за потайности и мистификации? Дезерабл го прави по най-пленителния начин, проследявайки внимателно всяка една нишка, която води до поредната следа. Оставам с впечатлението, че трябва да запомня някой си господин Пекелни и това наистина започва да се случва, благодарение на Дезерабл.

Има още

„Франкенщайн от Багдад“ на Ахмед Садауи

История за възмездие

1-221024_b

   Книгите от Близкия изток до една степен винаги са ми изглеждали екзотични и всяко четене непременно ме сблъсква с трагедии, войни и интересни отношения. Може би не съм прочел достатъчно, за да преодолея тази предварителна нагласа към определени литератури. „Франкенщайн от Багдад“ („Киви“, 2019, с превод на Емил Ценков) звучи доста провокативно като заглавие и носи със себе си достатъчно очаквания, но в този случай нещата поеха към рязък завой. Наистина рязък. По този повод ще кажа, че корицата изразява достатъчно обективно случващото се в този особен и покъртително прям роман, „надхитрил“ по загадъчен начин всички трагедии в епохата на тероризма, за да достигне до жанровото определение за хорър. Самата история рисува един своеобразен карикатурен свят на религиозни култове и модерни стандарти, привнесени от американското присъствие в Ирак, но без това да нанася погром над любопитната идея. Представете си култовата книга на Мери Шели, предадена през погледа на един вехтошар с колоритни идеи, възрастна жена, настигната от лоша съдба, местен журналист, избягал от отмъстителен престъпник и демонът от улиците, предпазливо наречен Как-му-беше-името. Но това далеч не е всичко.

Има още

„Феята Пелота и омагьосаните хора“ на Вера Недялкова-Верита

Една фея, приключения и магия

1-58760769._SX318_

   Не е толкова трудно да се усмихнеш и да получиш усмивка. Но между тези простички действия човекът е създал хиляди условности и това се вижда навсякъде. Знаем, че емоциите са необходимост, за да бъдем щастливи, а понякога и тъжни. Нужна ли е приказна история, за да обясни това? Може би Пелота знае най-добре как се чувства някой, заобиколен от хиляди противоречиви емоции. „Феята Пелота и омагьосаните хора“ („LitDeSign“, 2021) разказва точно за това загубено щастие и трудностите, които можеш да изпиташ в отношенията си с останалите. Ами ако те виждат по различен начин? Ами ако не ти даряват добри емоции? Вера Недялкова-Верита се е заела да постави малката си героиня на изпитание, което може да промени всичко. Сюжетът на тази история не е сложен, но доставя онзи приключенски дух, който децата обожават. Пелота е фея, но и тя се нуждае от вяра и обич, за да даде най-доброто от себе си. Е, ще трябва и малко магия, каквато истинските феи би трябвало да притежават.

Има още

„Скрап от Зоната“ на Маркиян Камиш

В металната пустиня

1-228379_b

   Всеки е чувал за катастрофата в атомната централа в Чернобил, а в последните години „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич направи така, че и най-незаинтересованите да погледнат на случилото се извън статистиката и голите факти. Има стотици видеоклипове, предимно от изоставения Припят и разкази на туристи, събрали смелост да посетят Зоната. Аз определено не смятам да ходя там, но чета и се интересувам от това апокалиптично събитие. Може би съм бил често на открито, когато радиоактивния облак е прекосявал Европа и части от Азия. Това минало не си отива и едва ли някога ще престане да отеква в бъдещето. Докато се готвя за една доста обемна книга по темата, реших да надникна в „Скрап от Зоната“ („Парадокс“, 2021, с превод на Лилия Желева) – жива, колоритна и доста любопитна история за хора, метали и… живот, някакъв живот, очертан от постоянната нужда да се събират остатъците след аварията. Маркиян Камиш е сред тези смелчаци, обходили надлъж и шир Зоната, за да разкажат за тях.

Има още

„Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич

Затворници на трагедията

1-211201_b

 Тази книга е като един дълъг път, пълен с препятствия, но не физически, а душевни. Истинските рани са мъртвите, а невидимите травми остават за живите. Една трагедия е разгърната до невъобразими граници, макар да резонира само в човешкия ум, до болка познат, но изпълнен с безброй противоречия. Това са стотина истории, но само един-единствен отглас, човешки вик към порядките, които създават и разрушават, които вдъхват страх и почит, които творят историята. А Чернобилската катастрофа е факт, с който трудно можеш да живееш. Четенето на тази книга създава един почти невъобразим ужас, различен от всичко, което би могло да ни уплаши наоколо. Представям си репортер, тръгнал да интервюира по темата. Подбира най-ярките истории и ги събира накуп, а впоследствие читателят поема доза, многократно надвишаваща реалните му възможности. „Чернобилска молитва“ („Парадокс“, 2017, с превод на Момчил Шопов) е като дамга за прогреса и урок за бъдещето. Всъщност е стон, толкова протяжен, колкото трае радиоактивния разпад.

Има още

„Коларят на Смъртта“ на Селма Лагерльоф

Пътнико, излез от своята тъмница

1-230886_b

   Първо трябва да кажа, че бях приятно изненадан от появата на Селма Лагерльоф в това ново издание на нейно произведение. Сякаш всичко покрай Нилс Холгерсон е ясно, но все пак празнотата си я имаше. Да, точно за този роман нямах никаква информация, но това не наруши ни най-малко моето вълнение. Спомням си как се опитвах да чета „Сага за Йоста Берлинг“ на прилично невинна възраст и споходилата ме мисъл, че за останалото творчество на Лагерльоф трябва да почакам. Сега се впечатлявам доста повече, предвид „претеглените“ през последните години сериозни теми и възможността да се наслаждавам на качествена класика. Ако разгледате по-усърдно книжарниците, ще разберете, че има далеч повече интересна класика за четене от до болка познатите десетина автори, които се смятат за задължителни. А „Коларят на Смъртта“ („Лист“, 2021, с превод на Меглена Боденска) заслужава далеч повече от едно невинно прочитане на заглавието. С оглед времето на написването на романа (1912 г.), темата е по-скоро логична и съизмерима с интересите към окултното на тогавашната публика. Но има и друго, много повече.

Има още

„Градът на статуите“ на Анна Гюрова

Тръпката на магическата реалност

1-230550_b

 Осъзнавам, че тръпката от прочитането на втората книга на автор е далеч по-силна. Опознал съм стила, насладил съм се на достатъчно истории и съм подготвен за още. Вторите книги вече нямат брой, а идва и осъзнаването, че съм проявил усет и точно това е причината да се наслаждавам на прекрасните произведения. Определено Анна Гюрова влиза с гръм и трясък сред моите любимци и не бих се отказал да прочета още от нея. Спомням си вълнението от „Градът на скелетите“ – сборник, пълен с причудливи легенди и мистерии, от които струи жива магия и страх. Не по-различно е и при „Градът на статуите“ („Ерго“, 2021), макар че темите тук разширяват жанровете, пренареждайки посоките на реалността. „Прелестно!“, казвам си и потъвам в приказките и легендите, пресъздадени с усърдието и литературната страст на свежия ум. Този път сборникът е несистематизиран, но се усеща плавното преливане в темите, докато не стигнем до „тежката артилерия“ – въздългите разкази, напоени с причудлива фантазия. От деликатното и красивото, към мрака и неизвестността.

Има още

„Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд

И Бог създаде човека по Своя образ…

1-211069_b

 Тази книга определено носи тежест, особено във време, когато човечеството решава дали да бъде свободно по „предизвикателен“ или „поносим“ начин. Разбирате какво искам да кажа. Ако се замислите, понятието „свобода“ акумулира повече от едно тълкуване, просто защото може да се интерпретира различно. Единственото разумно решение е предоставянето на избор – правилен или грешен. Затова „Разказът на прислужницата“ („Orange books“, 2017, с превод на Надежда Розова) изглежда непоносимо мрачна и минорна творба, дори трагична, ако се вгради в едно недалечно бъдеще, наследило свят, пълен с противоречия, грешки и прекалени илюзии. В даден момент хаосът трябва да приеме някаква форма, нещо като красив и подреден математически израз на всички различия, подобно на прословутата Теория на всичко. Разбира се, въпросите винаги са били повече от адекватните отговори. И всяка една антиутопия ги задава, очаквайки отглас от новите поколения. Естествено е представения в книгата хипотетичен свят да не ни харесва. Всъщност Маргарет Атууд не си фантазира. Решението ѝ е да изгради бъдеще от собствените ни предразсъдъци и решения, без нито една фалшива нотка. Романът наистина е изграден от исторически правдиви „компоненти“. Съберем ли подбраното накуп, ще получим сюжет за антиутопия.

Има още

„Закърнели сетива“ на Дого Танкарт

Провокациите на живота

1-230496_b

   Ако търся за четене български автори, се насочвам към смислени и провокативни сценарии, които създават специфична атмосфера. За щастие вече има достатъчно избор и не ми се налага да правя отстъпки пред себе си, за да запълня празнините. А изненади определено има. „Закърнели сетива“ („Lemur“, 2020) не е само провокативна, макар да изважда на показ проблеми, които се крият зад призрачните завеси на човешкото лицемерие и дори прекаленото самочувствие. Този сборник със седем разказа би бил истински приятна изненада за любителите на психологическите тестове и драмите на живота. Всъщност тук няма нито един необичаен сюжет. Изпитвам истински респект към автори, които умеят да намират „бъгове в системата“ и да разчепкват наглед банални ситуации. Изборът на персонажи също добавя много към качеството на разказите. Търсенето на драматизъм не е необичайно за мен, предвид книгите, които харесвам. И затова съм склонен да разнищвам всякакви проблеми от живия живот.

Има още

„Докато музиката свиреше“ на Натаниъл Ланде

Изкуството на живота, изкуството на смъртта

1-230070_b

   Историята помни героите, но и лицата на демоните, които погубват всяка мечта. Едва ли може да се изчерпи темата за ужасите на войната такава, каквато е в действителност. Всеки исторически или литературен текст прикача пласт към трагедията, като дава на поредните поколения все нови и нови теми за размисъл. Защото е важно да познаваме добре тази тъмна част от човешката суета. След толкова много прочетени книги за войната, „Докато музиката свиреше“ („Кръг“, 2021, с превод на Майре Буюклиева) ми донесе нови предизвикателства. Темата може да е за войната, но самата книга е за изкуството, което не познава разделение и бариери. През цялото време звучи мелодия, която придава значение на всичко: творбите на композитора, безупречното изпълнение на оркестъра, неугасимата страст на диригента. Смъртта покосява талантите, но накрая остава магическите творби – спомен за някакво почти неизразимо чувство, което надживява пролятата кръв и миризмата на смърт. Натаниъл Ланде е написал роман-муза, претворил по особен начин нацистката окупация и страданията на жертвите, без да отнема от реалността на трагедията.

Има още

„Вдъхновенията на Артиста“ на Дамян Д. Рейнов

Из световете на изкуството, фантазията и страха

1-387654567

   Нямаше как да пропусна тази книга. Един ден просто я отворих и изчетох няколко откъса, поглаждайки красивата корица. Авторът е избрал псевдоним за първото си самостоятелно печатно творение, но това не е изненада, когато насреща стои творческа натура. Самите разкази са взели доста от различните изкуства, което създава около тях един своеобразен ореол, допълнителни внушения и скрит подтекст за ума на читателя. Дали са фантастични, мистериозни или страшни, те имат като обща основа вдъхновението. Преди всеки разказ стои цитат от известен писател, който задава темата и предоставя началния тласък – един вид почит към известния събрат по перо. Поне така ми изглежда на мен. „Вдъхновенията на Артиста“ („Lemur“, 2021) е поредното чудо, което чета от бандата на Horror Writers Club LAZARUS и няма начин да не подходя с внимание. През годините съм се наслаждавал на доста техни сборници и това винаги ме е изпълвало с енергиен заряд. Немалко чакат да им обърна внимание. Всъщност Рейнов не ми е непознат като автор, но е съвсем различно да се потопя в негова самостоятелна книга. Мога да поразсъждавам за мащаба на идеите, да свързвам сюжети, да проследявам линии. Но нека да видим самите разкази.

Има още

„Сърца от стомана“ на Бранимир Събев

Битка за бъдеще

1-4644444

 Оказа се, че съм прочел всички сборници на Бранимир Събев, а това ме превръща в негов почитател. Хорър, фантастика, мистерии, приключения… Когато нещо дотолкова се вкорени в съзнанието ми, че да го приема за част от себе си, мога с чиста съвест и да го обикна. Преди доста години така стана с по-специфичните жанрове, които трудно оцеляват в една достатъчно „изцапана“ действителност. Апокалипсис или „писмо“ от Вселената – винаги съм си казвал, че всичко може да се случи, стига някой да има желание да направи необходимото. Злото шества наоколо, а книгите по темата скрито ни имунизират и предпазват съзнанието ни от необратим срив. Сюжетът в „Сърца от стомана“ („Ерго“, 2019) стига до по-високо ниво: имунизирайки всички, системата произвежда необходимия брой пацифисти и нацията поема по предначертания път. Но ако познавате Бранимир, трябва да очаквате показна демонстрация, наложена от склонността на хората да бъдат естествени и креативни. Представете си безлично „емоционално плато“, наложено като противодействие на идеята за войни и насилие във всичките им форми. Добро решение, ако Вселената ни е запратила в глуха линия, без възможности да ни влияе пряко. Логиката е човешко творение, но и тя може да е претенциозна.

Има още

„Ерата на паниката“ на Андрей Велков

Божествена трагедия

1-229353_b

   Може да се сравнява книга с книга и да се търсят заемките, но понякога стилът властва над всичко. При Андрей Велков е точно така, защото вече е твърде разпознаваем и… почти уникален като автор. Първите му романи определено ме изправиха на нокти и не успях да събера що-годе приличен текст за блога, но „Няма закога“ направи необходимото, за да се почувствам сигурен, че има защо да го чета. Така „Ерата на паниката“ („Колибри“, 2021) се озова вкъщи веднага след излизането си. Оставаше само да придобия настройката и да се бухна в дълбините на човешката трагедия. Именно човешка, защото само на нас ни е отредено да се борим за собственото си унищожение. Или не… Ето тук нещата взимат пълен обрат и човешката трагедия прелива в божествена. При всички сценарии човечеството продължава да страда, но… не по собствена воля. Може би ще ме упрекнете, че завоалирам нещата и ще сте прави. В случая така трябва, понеже самата книга го налага. Тук се крие една голяма изненада и едва ли някой може да опише какво и защо се случва всъщност. Романът е стихиен, „повратлив“, та чак инатлив, ако мога така да се изразя. Мащабите стават все по-големи, а разумът започва да играе номера. Не е ли всичко една конспирация?

Има още