„Отрова“ на Саманта Швеблин

Състояние на сетивата

1-217468_b

   Мисля, че сме възнаградени да четем и такива книги. Когато човек е склонен да прескача нива и е настроен за различни перспективи, възможностите за избор се увеличават неимоверно. Литературата определено има неизмерими пространства, които преброждаме със зареян в далечината поглед или събираме вътре в себе си. След време паметта ни се заиграва с тези перспективи, изгражда препратки към различни моменти и ги струпва в мисловни възли – същински острови на познанието, към което се връщаме отново и отново. Именно към това ни насочва Саманта Швеблин. „Отрова“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Захари Омайников) води към пътища и мостове, изградени от мистерия, а водачът тайно нашепва посоки и пренарежда действителността. Всъщност не съм срещал творба, конструирана по толкова необичаен начин. Тук дори неяснотата има структура, която паразитира наоколо и дразни с тревожни видения, преодолели традиционните сетива. Забърканата смес от спомени, състояния и чувства изглеждат напълно ирационални, но явно имат стабилна основа, преднамерено скрита от читателския поглед.

Има още

„Невидимият човек“ на Хърбърт Уелс

Мечтата и невъзможното

1-46654654

   Първоначално нещо може да изглежда като магия, нали? Но винаги ще се намери някой, който да поразчепка тази магия и да открие обяснението зад нея. Не знаем достатъчно, затова виждаме магия. Така е било винаги, така ще бъде и занапред. Преди повече от сто и двайсет години един автор на фантастични истории излива на хартия своите представи и въжделения. Те са толкова необикновени, че все още предизвикват човешкото въображение и са се превърнали в част от попкултурата. А представите на Хърбърт Уелс са наистина радикални и поднесени по подходящ начин чрез няколко незабравими романа, написани за доста кратко време в края на деветнайсети век: „Машината на времето“, „Островът на доктор Моро“, „Невидимият човек“, „Война на световете“ и „Първите хора на Луната“, който излиза през 1901 година. Те са колкото интригуващи за онова време, толкова и плашещи, защото поставят редица дилеми в човешкия ум. Но в основата на всичко се явява науката. Сега ги четем като фантастична класика и им се наслаждаваме, но тогава са имали далеч по-съществена роля. Доста запленен от фантастиката, аз ги изчетох на крехка възраст, но пък всяко ново издание може да бъде аплодирано. Наскоро се появи такова на „Невидимият човек“ („Паритет“, 2021, с превод на Христо Кънев) и моментално реших, че това е добра причина да си го припомня.

Има още

„Дълбините“ на Алма Катсу

Мистерии на „Титаник“ и „Британик“

1-224885_b

   Почти невероятната мистерия около „Глад“, ме накара да погледна към този роман с надежда за нещо впечатляващо. После се замислих, че да напишеш привлекателна история за „Титаник“, при наличието на толкова много известни факти за трагедията около него и без да излизаш от определени рамки, е доста трудна задача. Всъщност едва ли много хора ще възприемат друга съдба за емблематичния параход. И това не се случва. Алма Катсу определено е предоставила нужното, за да превърне тези четири дни на кораба в истинска загадка, примесена с окултното и необходимата за случая тайнственост. Паралелната история от „Британик“, четири години по-късно, добавя още любопитна мистерия и свързва двата кораба близнаци в едно цяло. „Дълбините“ („Orange Books“, 2020, с превод на Богдан Русев) е смес от добре подбрани факти и свръхестествени елементи, които са поднесени като придатък към онези времена – със забавните, но зловещи окултни практики, викането на духове и „срещи“ с отвъдното. Бих казал, че това си е доста любопитен сценарий, предвид темата, превърнала се в нещо обичайно за жанра хорър. Но пък тук не видях достатъчно от него, така че ще определя романа като мистерия, като включим и загадките, с които биха се сблъскали психиатрите в кабинетите си. Цялата тази смес е наложена върху две исторически събития с известен край.

Има още

„Жените в замъка“ на Джесика Шатък

Проклятието на една нация

1-221536_b

   „Единственото, което можеш да получиш, като зададеш въпрос, е отговор. А Клотилде е разбрала от собствения си опит, че понякога отговорите са нежелани. Като градинар тя знае, че надигнеш ли камък, отдолу има или червеи, или бръмбари. Понякога дори змии. А като германка е разбрала, че започнеш ли да ровичкаш из кутиите със стари снимки, непременно намираш нацистки униформи и дечица, вдигнали изпънати ръце за поздрав ‘Хайл Хитлер’“

Преди доста години прочетох в една статия, че поколенията германци растат с Вината на предшествениците си от Втората световна война. Не знаех как да разбирам това, защото бях малък, но пък с любопитство наблюдавах рухването на една стена, премахването на която щеше да обедини ГДР и ФРГ. Дойде и денят, в който „Моята борба“ на Адолф Хитлер получи статут на исторически документ и вече можеше да се разпространява свободно в Германия. Тогава започнах да чета за времето преди, по време и след Войната, променила изцяло една нация, но книга като тази не бях чел. „Жените в замъка“ („Изток-Запад“, 2019, с превод на Галина Величкова) има за основа точно тази Вина, така щедро прокламирана от победителите. Тук героите са важни като характер и излъчване. Всеки има своите тайни и прегрешения, натрупани през една противоречива и пълна с трагедии война. Осъзнаването, че си се отървал от смъртта, се пресича с вероятността да срещнеш свободен „бивш“ нацист, създал семейство, който спокойно прекопава градината си и се радва на силното слънце. Това е книга за тревожното време, оставило неизличима следа в сърцата на един народ.

Има още

„Отвъд границите“ на Андрей Макин

Да прекосиш отвъд

1-226527_b

 Още в началото осъзнах, че книгата ще ми даде или твърде много, или твърде малко. Този роман е път към осъзнаване на определени зависимости или отричането им, за промените вътре в нас и бягството от една порочна система. Може би дори философска енигма, която се крепи на чудовищни идеи. „Отвъд границите“ („Леге Артис“, 2020, с превод на Павлина Рибарова) е едновременно сериозен и натрапчив поглед към Западното мислене, мултикултурализма, политическите влияния и лобитата, които бавно, но сигурно променят света. Дали към по-добро? Или тук се крие една голяма грешка. Героят е Вивиен дьо Линден и неговият апокалиптичен ръкопис „Голямото преселение“, който акцентира върху спасяването на Франция от нашествието на чужди култури. Подходът на Макин да избере този начин за представяне на проблема е разбираем. Да разсъждаваш върху расовата чистота, половата идентичност и като цяло – за смисълът да се следва строго установена линия, която те „подрежда“ на определено място и да ти дава съответната роля, може да бъде повод за протести. В литературен контекст темите и проблемите в книгата са адекватни на съвременността ни. Причината да се говори за тях обаче носи съвсем други нюанси.

Има още

„Болката“ на Андре дьо Ришо

Тъмната река на страданието

1-226992_b

   Литературата отдавна се опива от страданието и раните на времето, способна е да си играе с чувствата на поколения читатели, сякаш тества пригодността им да живеят истински. Всяка подобна книга е добре смазан механизъм за изтезание, заради собствените ни слабости и присъда, произнесена далеч преди усещането за предстояща трагедия. „Болката“ („Аквариус“, 2020, с превод на Катя Пере) е тревожна и много лична книга, пропита със самота и невъзвратимост, с копнеж и пречупени съдби, чрез които Ришо претворява драмата на плътта и духа. Писана между двете Световни войни, тя е жертва на забравата заради провокативния си сюжет и особеностите на онова време, когато противниците са и врагове по презумпция. Рожба на едно от големите стълкновения през миналия век, романът е и поглед към тихата скръб на низвергнатите и опит да се изведат на преден план травмите на живота, които ни следват непрестанно с грозната си безнадеждност. Макар в историята да липсва онази философска нишка, която да тегли основната идея и последващите изводи, усещането за драматичност е достатъчно силно и показва чисто човешката страна на проблема, без притворство и ограничения.

Има още

„Звезда на севера“ на Д. Б. Джон

Под знамената на режима

1-222156_b

   Когато попадна на нещо за Северна Корея, винаги проявявам интерес. Гледал съм документални филми, чел съм статии, репортажи и някои книги, но никога не ми е било достатъчно. Може би защото информацията от тази затворена държава често е придружавана от неизяснени факти и допълнителни въпроси. С респект прочетох „Синът на управителя на сиропиталището“ на Адам Джонсън, която така и не се изличи от съзнанието ми. Дойде ред и на „Звезда на севера“ („Рива“, 2019, с превод на Михаил Григоров) – роман под формата на шпионски трилър, написан след доста проучвания и посещение на автора в страната. Всъщност не оцених толкова шпионската част, свързана със САЩ и техните интереси, колкото драматичните сцени в самата Северна Корея. Отчасти можем да си представим какво се случва в една държава, която се ръководи от репресивен режим, но понякога дори въображението не може да се справи с всичко. Фактите говорят, че семейство Ким продължава да управлява и никой не знае кога ще приключи всичко, за разлика от други режими, вече част от миналото. Знаем за Хитлер, Сталин, Мао, Пол Пот и т. н., но в Северна Корея всичко е наред, ако говорим за дълголетността на режима. В този роман има много от онова, което всеки би определил като почти нереално. Всъщност си е тъжна констатация, че и днес има от какво да се притесняваме, когато всичко би трябвало да е наред. Злото винаги е готово да се разбуди някъде по света и никой не е готов за последствията.

Има още

„Музиката на един живот“ на Андрей Макин

Homo sovieticus

1-36763456

   Когато се описва крещящо брутален свят, не можеш да останеш безразличен, макар да е само част от миналото, да връща назад, като стара мелодия, прослушвана от латерна. При Андрей Макин обаче е по-различно. Виждаш мизерия и разруха, чуваш заблудени гласове и стонове, усещаш стипчивия мирис на трагедията, но и си запленен от разказвача и неговата аура, чието сияние те пази да не се изгубиш в бездната. Тук няма мелодия, тя е забранена и изгубена сред тъга и нереалност. „Музиката на един живот“ („Леге Артис“, 2006, с превод на Райна Стефанова) претворява кратка и стегната история от сталинските години, когато думата „живот“ има различно определение. Разказана от един нереализирал се пианист на има Алексей Берг, тя проследява бягството му от наложения терор по време и след Втората световна война. Всъщност Макин описва един обобщен профил – на бездушния и примирен „homo sovieticus“, чието първоначално значение обрисува „новият съветски човек“ и неговата принадлежност към „следващото еволюционно ниво“. Тук терминът е споменат с негативната си конотация и тежи като дамга над преживелите сталинските репресии.

Има още

„Да! на живота въпреки всичко“ на Виктор Франкъл

В търсене на смисъл

1-227205_b

   Не съм сигурен каква е причината да проявя интерес към тази автобиографична книга. Може би заради преживяванията на Франкъл в нацистки лагери, или просто заради личността му, която се свързва основно с логотерапията. През последните години все казвах за „Човекът в търсене на смисъл“: „Прегледайте тази книга, не съм срещал отрицателни отзиви“ – като препоръка в сектор Психология. А аз съм чел само откъси, които явно не са ме накарали да продължа. Сега знам, че ще я прочета точно заради „Да! на живота въпреки всичко“ („Леге Артис“, 2020, с превод на Силвия Василева и Боян Цонев). Човек би търсил в една автобиография интересни и любопитни факти за дадената личност, би следвал „линията на времето“ страница след страница, докато си създаде кристално ясна картина за човека. С Виктор Франкъл не се получи точно така. Казвам това в положителен смисъл. Той може да си води записки и да е прецизен във всяко отношение към работата си, но когато говори, сякаш всичко от тази предварителна подготовка престава да има значение. Виждали ли сте човек, който постоянно наднича в записките си, за да не пропусне нещо? Франкъл говори без подобна поддръжка. И неговата автобиография никак не е последователна (в повечето случаи), но ми направи изключително впечатление.

Има още

„Бягащият човек“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Състезанието на живота

1-191280_b

  Четвърти Бакманов роман. Написан доста преди да бъде публикуван, той е романите на надеждата за Стивън Кинг и неговите ранни опити да направи голямата крачка към писателското поприще. Историята зад създаването му също е любопитна. Точно преди „Кери“ да пожъне неочакван успех, Кинг е във фургона, налазен от трите си малки деца и пише трескаво за мъж, който в отчаянието си решава да участва в игра, плод на дистопична реалност. Явно е вече, че разказите не са опция, предвид приходите от тях. Преподаването също не е изход от мизерията. Трябва му роман, който да напише за кратко време, но и да бъде одобрен за публикуване. Кинг бяга от любимия си стил и се насочва към нещо различно. „Бягащият човек“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) е завършен за седмици, но също остава да чака по-добрите времена. „Раждането“ на Ричард Бакман позволява и на този ранен роман да получи своята аудитория и по-късно той придобива почти култов статус за част от почитателите на Кинг. И има защо. Тук дистопията и реалити предаванията се свързват в „свещен съюз“, далеч преди последните да променят телевизионната реалност и книжният пазар да се напълни с подобни сюжети. Лично аз не съм от най-големите му почитатели, но определено се вълнувах и при второто четене.

Има още

„Куджо“ на Стивън Кинг

Истинските чудовища на Кинг

1-185622_b

   Когато преди доста години четох книгата, тя определено ме впечатли. И този път не беше по-различно. Реалността е далеч по-страшна от каквито и да е детски кошмари, но пък едно дете с вълнение би обяснило, че това изобщо не е така. Ако двете се преплетат, мащабите на ужаса биха били впечатляващи. Стивън Кинг редовно използва този вкоренен страх в произведенията си и се справя доста добре. Всеки знае, че истинските чудовища са най-страшни, защото не изчезват, дори когато пожелаеш да се събудиш. „Куджо“ („Ибис“, 2014, с превод на Адриан Лазаровски) е пример със смущаващо ярките си сцени и душевните изтезания, на които се подлагат героите. Но началото на историята не го предвещава. В основата си това е драма, която преплита животите на две семейства и споделя тревожните моменти на изневярата, посредствеността и изграждането на кариера. Това е прокарано по толкова деликатен начин, че никой не би могъл да си представи какви ще са последствията. Кинг е търпелив и описателен, но и винаги готов за екстремните моменти. Читателят проследява ужасяващата трансформация на едно болно от бяс куче, но това е само малка част от истинското пиршество.

Има още

„Пътна мрежа“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Бунт за възмездие

1-26543454

 Историята показва, че всичко започва от „Кери“ и онова, което Кинг пише преди този кратък роман, не е достатъчно добро за публикуване, като изключим няколко десетки разкази, намерили място първоначално в популярни списания. Това са романи от чекмеджето, които са преки свидетели на упоритостта на един начеващ автор да пробие сред големите. След като става известен като хорър писател с няколко романа и сборник с разкази, публикуването на нещо различно едва ли би се приело с ентусиазъм. Любопитството на Кинг ражда Ричард Бакман и под този псевдоним започват да излизат преработените му ранни романи. Вече писах за експерименталните „Гняв“ и „Дългата разходка“. С „Пътна мрежа“ („Бард“, 2005, с превод на Иван Коларов) обаче нещата са други. Тук имаме пълнокръвен роман, драматична семейна история, която не парадира с харизматични герои, но пък поставя множество въпроси, наситени с илюзии и стремежи, каквито се раждат при всеки бунт за справедливи каузи. Тази история се изследва бавно и с внимание, макар да среща и непреклонни читатели, които очакват един атрактивен Кинг и много забавни моменти. Ако се подготвите за психологическа драма, няма да сгрешите.

Има още

„Живата факла“ („Подпалвачката“) на Стивън Кинг

Огънят на Апокалипсиса

1-46533454

   Прехвърлил първите години от успешната си кариера на писател, Стивън Кинг продължил да търси сюжети с герои, носители на парапсихически способности. Това била добра новина за постоянно увеличаващата се маса от почитатели, свикнали да получават все нови и нови порции освежаващ хорър. Не бих го винил, защото точно тези първи романи ще се окажат трамплин за най-епичните му и мрачни творби. Не след дълго и един класически американски автомобил ще започне да проявява признаци на своеволие. 😉 Страхът рядко има едно лице, затова може да влезете в капана му дори да не ви е страх от духове и хора с необикновени способности. При Кинг нещата имат и друга страна. Да, обича да плаши и интригува, но и е придирчив към самата история. Понякога може да ви се стори, че е твърде подробен и „раздут“, сякаш не може да остави дори малко на читателското въображение. Но твърде често тази „писателска тлъстина“ се оказва необходима, за да направи илюзията по-съвършена – все едно потапя самата реалност в блато, от което няма измъкване. Така е и с „Живата факла“ („Бард“, 2006, с превод на Вихра Манова) – роман, сякаш излязъл от най-тъмните катакомби на американската лудост, времето на тайните правителствени организации, чиито бюджети нямат горна граница, нито особени скрупули относно работата си. Така да се каже, дайте да се подготвим, защото не се знае кой ще ни изненада неприятно.

Има още

„Живи“ на Ю Хуа

Животът и времето

1-226669_b

   Едва ли някой може да оцени истински живота без да е преминал през тревожно време. Малки или големи стъпки, ходът на Историята тегли в различни посоки и често оставя без избор. „Живи“ („Жанет 45, 2020, с превод на Стефан Русинов) описва трагедия след трагедия, но те сякаш нямат тази съкрушителност, която методично разрушава всяка надежда за бъдеще. Макар да изследва сигурно най-противоречивите години от развитието на Китай през 20 век, Ю Хуа няма обвинителен тон, нито наставлява бъдещите поколения. Разказът представя обикновения човек на фона на политическите и културни промени в страната – живот на изгубени и намерени илюзии и постоянни трансформации. Но всичко това минава през вътрешната нагласа и реалните представи за човешкото битие. Основният персонаж Фу-гуей няма аурата на мъченик и борец за справедливост. Постепенно той разкрива и пренастройва своята душевност, търси и намира отдушник за всичките си проблеми, преминава през личните си катаклизми като един достоен носител на човечност. Книгата на Ю Хуа е особено изживяване. Някъде из пътищата се появява търсач на истории и среща „жива връзка“ към метаморфозите на времето. Разказът на Фу-гуей, предаден от пътника, позволява да надникнем зад човешката суета и тревоги. Това е живот на предела, често непоносим и пълен с предизвикателства.

Има още

„Фау 2“ на Робърт Харис

Война на разрушения и идеали

1-226587_b

   Темата за ракетната програма на Германия преди и по време на Втората световна война ми е прекалено любопитна, за да пропусна книга като тази, макар че в основата си е чисто художествено произведение. Все пак Харис се е постарал да я запълни с интересни технически подробности, които внасят доста яснота за това чудовищно изобретение, дало след години началото на Космическата ера. Както много идеи преди него, първоначалният проект е представлявал невинна мечта за полет към Луната и Марс на пълни с ентусиазъм инженери, които са въвлечени в поредната унищожителна война. Повечето познават историята около създаването на балистичните ракети, но именно подробностите носят това вълнение, което читателите винаги търсят. Не мога да кажа обаче, че книгата е от най-добрите примери по темата, макар да има и добри страни. „Фау 2“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Боян Дамянов) изследва един кратък период от военните действия през зимата на 1944 година, когато нацистите са изправени до стената и опитват последен напън, за да променят очертаващото се поражение. Проектът на Вернер фон Браун и обкръжението му от инженери изглежда повече от надежден, но ги има и песимисти като Рудолф Граф, който познава добре възможностите на оръжието и неговите слабости. Книгата на Харис се съсредоточава върху последните бомбардировки над Лондон и опитите на британското разузнаване да открие скритите площадки за изстрелване на ракетите.

Има още