„Коларят на Смъртта“ на Селма Лагерльоф

Пътнико, излез от своята тъмница

1-230886_b

   Първо трябва да кажа, че бях приятно изненадан от появата на Селма Лагерльоф в това ново издание на нейно произведение. Сякаш всичко покрай Нилс Холгерсон е ясно, но все пак празнотата си я имаше. Да, точно за този роман нямах никаква информация, но това не наруши ни най-малко моето вълнение. Спомням си как се опитвах да чета „Сага за Йоста Берлинг“ на прилично невинна възраст и споходилата ме мисъл, че за останалото творчество на Лагерльоф трябва да почакам. Сега се впечатлявам доста повече, предвид „претеглените“ през последните години сериозни теми и възможността да се наслаждавам на качествена класика. Ако разгледате по-усърдно книжарниците, ще разберете, че има далеч повече интересна класика за четене от до болка познатите десетина автори, които се смятат за задължителни. А „Коларят на Смъртта“ („Лист“, 2021, с превод на Меглена Боденска) заслужава далеч повече от едно невинно прочитане на заглавието. С оглед времето на написването на романа (1912 г.), темата е по-скоро логична и съизмерима с интересите към окултното на тогавашната публика. Но има и друго, много повече.

Има още

„Градът на статуите“ на Анна Гюрова

Тръпката на магическата реалност

1-230550_b

 Осъзнавам, че тръпката от прочитането на втората книга на автор е далеч по-силна. Опознал съм стила, насладил съм се на достатъчно истории и съм подготвен за още. Вторите книги вече нямат брой, а идва и осъзнаването, че съм проявил усет и точно това е причината да се наслаждавам на прекрасните произведения. Определено Анна Гюрова влиза с гръм и трясък сред моите любимци и не бих се отказал да прочета още от нея. Спомням си вълнението от „Градът на скелетите“ – сборник, пълен с причудливи легенди и мистерии, от които струи жива магия и страх. Не по-различно е и при „Градът на статуите“ („Ерго“, 2021), макар че темите тук разширяват жанровете, пренареждайки посоките на реалността. „Прелестно!“, казвам си и потъвам в приказките и легендите, пресъздадени с усърдието и литературната страст на свежия ум. Този път сборникът е несистематизиран, но се усеща плавното преливане в темите, докато не стигнем до „тежката артилерия“ – въздългите разкази, напоени с причудлива фантазия. От деликатното и красивото, към мрака и неизвестността.

Има още

„Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд

И Бог създаде човека по Своя образ…

1-211069_b

 Тази книга определено носи тежест, особено във време, когато човечеството решава дали да бъде свободно по „предизвикателен“ или „поносим“ начин. Разбирате какво искам да кажа. Ако се замислите, понятието „свобода“ акумулира повече от едно тълкуване, просто защото може да се интерпретира различно. Единственото разумно решение е предоставянето на избор – правилен или грешен. Затова „Разказът на прислужницата“ („Orange books“, 2017, с превод на Надежда Розова) изглежда непоносимо мрачна и минорна творба, дори трагична, ако се вгради в едно недалечно бъдеще, наследило свят, пълен с противоречия, грешки и прекалени илюзии. В даден момент хаосът трябва да приеме някаква форма, нещо като красив и подреден математически израз на всички различия, подобно на прословутата Теория на всичко. Разбира се, въпросите винаги са били повече от адекватните отговори. И всяка една антиутопия ги задава, очаквайки отглас от новите поколения. Естествено е представения в книгата хипотетичен свят да не ни харесва. Всъщност Маргарет Атууд не си фантазира. Решението ѝ е да изгради бъдеще от собствените ни предразсъдъци и решения, без нито една фалшива нотка. Романът наистина е изграден от исторически правдиви „компоненти“. Съберем ли подбраното накуп, ще получим сюжет за антиутопия.

Романът на Атууд ни запраща в едно неустановено време, през една епоха на религиозен бунт, пряко следствие от бавното разрушаване на познатия ни свят. При липсата на зрели и логични решения на проблемите, „спящата“ клетка на една секта намира начин да се намеси в живота на хората. Меката на западната цивилизация е разрушена и превърната в „религиозен пущинак“ – една буквализирана версия на библейските принципи за живот, без да се предостави никакъв избор на останалите хора. Основните причини са намаляващата раждаемост и вероятността за пълен крах на човечеството. А резултатът е наистина потресаващ: богатите фанатици създават своеобразни семейства, които приютяват малкото фертилни жени, за да ги използват като утроби за бъдещите си наследници. Те са Прислужници, емоционално осакатени тела, изпразнени от съдържание. Или поне това трябва да представляват след проведената обработка. Но те са едни от първите и никой не може да изтрие спомените им от „другото съществуване“. Фредова е от тях. Това е нейния разказ за живота ѝ в подчинение, една достатъчно нелека съдба, за да предизвика ответен огън.

Сюжетът тече бавно, почти монотонно, без изблици и надежда за изненадващи промени. Всичко е подчинено на библейските слова, втъкани умело и в строга последователност. Извън тези граници се намират единствено враговете, които трябва да бъдат ликвидирани или подчинени на приетата догма. Атууд е работила доста усърдно, за да ни откъсне от всичко познато и естествено. Изключително трудно ми беше да се вместя в подобна реалност, макар да съм чел доста странни и провокативни книги. Едно определено признавам – че „злите книги за бъдещето“ са отглас от явните проблеми на цивилизацията ни. Какъвто и път да избереш, винаги ще ти се наложи да се бориш със зъби и нокти с мрачните истини на писаната История. Тази книга определено дразни, стърже по неприятен начин, предизвиква куп негативни емоции и е способна да убива илюзии. Да, от погледа на нашето съвремие е по-скоро непонятна и дори нечовешка. Какво ще значи божествено провидение, ако не липсата на избор, на воля и смисъл? С удоволствие бих я анатемосал, но нещо ми подсказва, че съм си взел достатъчно поуки от нея. А това е важното в случая.

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5

„Закърнели сетива“ на Дого Танкарт

Провокациите на живота

1-230496_b

   Ако търся за четене български автори, се насочвам към смислени и провокативни сценарии, които създават специфична атмосфера. За щастие вече има достатъчно избор и не ми се налага да правя отстъпки пред себе си, за да запълня празнините. А изненади определено има. „Закърнели сетива“ („Lemur“, 2020) не е само провокативна, макар да изважда на показ проблеми, които се крият зад призрачните завеси на човешкото лицемерие и дори прекаленото самочувствие. Този сборник със седем разказа би бил истински приятна изненада за любителите на психологическите тестове и драмите на живота. Всъщност тук няма нито един необичаен сюжет. Изпитвам истински респект към автори, които умеят да намират „бъгове в системата“ и да разчепкват наглед банални ситуации. Изборът на персонажи също добавя много към качеството на разказите. Търсенето на драматизъм не е необичайно за мен, предвид книгите, които харесвам. И затова съм склонен да разнищвам всякакви проблеми от живия живот.

В схемата са намесени седем жени от различни краища на света, всяка със своите претенции и, понякога, дълбоко скрити демони. Имаме профили на жени с мечти и стремежи, които се опитват да бъдат щастливи по свой начин, въпреки обстановката, сред която живеят. Тук случайността играе доста важна роля, макар да не изглежда точно така в повечето случаи. Всички изглеждат някак познато, сякаш сме ги срещали в някакъв момент от миналото. Любопитен е техния характер и изборът им на решения, ако от тях действително зависи нещо важно. Има и нещо стряскащо: никой не е сигурен как може да приключи дадена ситуация. Всичко зависи от избора за правилно и грешно, а този отговор почти никога не идва лесно. Макар да съм впечатлен от всички истории, бих отличил тези с Наташа Дружинина и Леандра Домингес да Роча. Нещо ми подсказва, че такива ситуации са често срещани в един или друг вариант.

Не се колебая в оценките си, когато някоя книга ми харесва. Идейна, смислена, любопитна… Определено Дого Танкарт има какво да каже и да покаже на читателите си. Оставам с впечатлението, че ще се наслаждавам и на други произведения. Със сигурност е за препоръка!

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5

„Докато музиката свиреше“ на Натаниъл Ланде

Изкуството на живота, изкуството на смъртта

1-230070_b

   Историята помни героите, но и лицата на демоните, които погубват всяка мечта. Едва ли може да се изчерпи темата за ужасите на войната такава, каквато е в действителност. Всеки исторически или литературен текст прикача пласт към трагедията, като дава на поредните поколения все нови и нови теми за размисъл. Защото е важно да познаваме добре тази тъмна част от човешката суета. След толкова много прочетени книги за войната, „Докато музиката свиреше“ („Кръг“, 2021, с превод на Майре Буюклиева) ми донесе нови предизвикателства. Темата може да е за войната, но самата книга е за изкуството, което не познава разделение и бариери. През цялото време звучи мелодия, която придава значение на всичко: творбите на композитора, безупречното изпълнение на оркестъра, неугасимата страст на диригента. Смъртта покосява талантите, но накрая остава магическите творби – спомен за някакво почти неизразимо чувство, което надживява пролятата кръв и миризмата на смърт. Натаниъл Ланде е написал роман-муза, претворил по особен начин нацистката окупация и страданията на жертвите, без да отнема от реалността на трагедията.

Началото е за приятелството, музиката и битките за любовта. Предвоенна Прага подслонява таланти, чието бъдеще е изпълнено с ентусиазъм и творчески устрем. Младият Макс попива жадно от цялата атмосфера и се гордее с прочутия си баща Виктор Мюлер, диригент с особени заслуги към музикалната култура. Неговият малък свят е изпълнен с мечти, а талантът на акордьор му отваря всички врати. Сред тази идилия се промъква нацистката пропаганда и бавно променя райското кътче. Налага се Макс да съзрее под угрозата от задаващата се окупация, да осъзнае някои истини за човешкото безумие и да намери отговори на невинните си въпроси. Но отговорите не съдържат логиката, която търси. Сега трябва да порасне бързо и да поеме горчивата глътка на смутното време. Ланде описва нацистката идеология като призрачно проявление пред очите на децата, които трябва да научат по най-трудния начин, че те и приятелите им са жертвени агнета в една непонятна война.

Романът на Ланде е див, звучен и правдив, литературен спектакъл, чиято последна сцена се явява легендарната детска опера „Брундибар“, реализирана в концлагера Терезин, за да вдъхне изгубената надежда в детските сърца. Наглед лесно четим, той разполага с достатъчно мащаб, за да вплете в себе си политическата върхушка и шпионски мрежи, станали причина за разкриването на нацистките злодеяния. Всъщност книгата е достатъчно сериозен труд. Цялостната концепция е поднесена брилянтно от един достатъчно ерудиран и съвестен писател. И отново да спомена музиката. Такава книга се изживява истински, като концерт с любим диригент.

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5

„Вдъхновенията на Артиста“ на Дамян Д. Рейнов

Из световете на изкуството, фантазията и страха

1-387654567

   Нямаше как да пропусна тази книга. Един ден просто я отворих и изчетох няколко откъса, поглаждайки красивата корица. Авторът е избрал псевдоним за първото си самостоятелно печатно творение, но това не е изненада, когато насреща стои творческа натура. Самите разкази са взели доста от различните изкуства, което създава около тях един своеобразен ореол, допълнителни внушения и скрит подтекст за ума на читателя. Дали са фантастични, мистериозни или страшни, те имат като обща основа вдъхновението. Преди всеки разказ стои цитат от известен писател, който задава темата и предоставя началния тласък – един вид почит към известния събрат по перо. Поне така ми изглежда на мен. „Вдъхновенията на Артиста“ („Lemur“, 2021) е поредното чудо, което чета от бандата на Horror Writers Club LAZARUS и няма начин да не подходя с внимание. През годините съм се наслаждавал на доста техни сборници и това винаги ме е изпълвало с енергиен заряд. Немалко чакат да им обърна внимание. Всъщност Рейнов не ми е непознат като автор, но е съвсем различно да се потопя в негова самостоятелна книга. Мога да поразсъждавам за мащаба на идеите, да свързвам сюжети, да проследявам линии. Но нека да видим самите разкази.

Има още

„Сърца от стомана“ на Бранимир Събев

Битка за бъдеще

1-4644444

 Оказа се, че съм прочел всички сборници на Бранимир Събев, а това ме превръща в негов почитател. Хорър, фантастика, мистерии, приключения… Когато нещо дотолкова се вкорени в съзнанието ми, че да го приема за част от себе си, мога с чиста съвест и да го обикна. Преди доста години така стана с по-специфичните жанрове, които трудно оцеляват в една достатъчно „изцапана“ действителност. Апокалипсис или „писмо“ от Вселената – винаги съм си казвал, че всичко може да се случи, стига някой да има желание да направи необходимото. Злото шества наоколо, а книгите по темата скрито ни имунизират и предпазват съзнанието ни от необратим срив. Сюжетът в „Сърца от стомана“ („Ерго“, 2019) стига до по-високо ниво: имунизирайки всички, системата произвежда необходимия брой пацифисти и нацията поема по предначертания път. Но ако познавате Бранимир, трябва да очаквате показна демонстрация, наложена от склонността на хората да бъдат естествени и креативни. Представете си безлично „емоционално плато“, наложено като противодействие на идеята за войни и насилие във всичките им форми. Добро решение, ако Вселената ни е запратила в глуха линия, без възможности да ни влияе пряко. Логиката е човешко творение, но и тя може да е претенциозна.

Има още

„Ерата на паниката“ на Андрей Велков

Божествена трагедия

1-229353_b

   Може да се сравнява книга с книга и да се търсят заемките, но понякога стилът властва над всичко. При Андрей Велков е точно така, защото вече е твърде разпознаваем и… почти уникален като автор. Първите му романи определено ме изправиха на нокти и не успях да събера що-годе приличен текст за блога, но „Няма закога“ направи необходимото, за да се почувствам сигурен, че има защо да го чета. Така „Ерата на паниката“ („Колибри“, 2021) се озова вкъщи веднага след излизането си. Оставаше само да придобия настройката и да се бухна в дълбините на човешката трагедия. Именно човешка, защото само на нас ни е отредено да се борим за собственото си унищожение. Или не… Ето тук нещата взимат пълен обрат и човешката трагедия прелива в божествена. При всички сценарии човечеството продължава да страда, но… не по собствена воля. Може би ще ме упрекнете, че завоалирам нещата и ще сте прави. В случая така трябва, понеже самата книга го налага. Тук се крие една голяма изненада и едва ли някой може да опише какво и защо се случва всъщност. Романът е стихиен, „повратлив“, та чак инатлив, ако мога така да се изразя. Мащабите стават все по-големи, а разумът започва да играе номера. Не е ли всичко една конспирация?

Има още

„Моята година със Селинджър“ на Джоана Рейкоф

Тайнственият писател Селинджър

1-227771_b

   Може би звучи високопарно, но Селинджър обсебва, или поне така го усещам. Има го онова притеснение дали ще разбера онова, което е вложил в книгите си, макар да обичам загадъчни и неясни текстове. Но при него всичко изглежда ясно, почти прозрачно, реалистично. Дали всъщност има таен код, или просто така тече мисълта му? Истината определено е в детайлите. Затова изчетох немалко материали, слушах любопитна лекция и разгръщах неговите книги. Правят впечатление предположенията. Читателят сам трябва да намери пролуката. Всъщност прочетох изцяло само „Девет разказа“, като се опитах да прокарам собствен път в лабиринта. Трябваше ми още, за да продължа с останалите му произведения. „Моята година със Селинджър“ („Кръг“, 2021, с превод на Ралица Кариева) идва точно навреме, за да повдигне поне малко завесата около този тайнствен автор, отказал всякаква комуникация с почитателите си. Автобиографичната книга на Джоана Рейкоф има какво да каже по въпроса и това е най-ценното в нея. Както се случва при най-невероятните истории, госпожица Рейкоф се оказва на точното място и в точното време, за да получи достъп до писателя, решил да остане пълна загадка за литературния свят. Затова тази книга я има и може да бъде прочетена от всички.

Има още

„Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов

Времето, което не беше сън

1-215227_b

   Казват, че книги като тази разказват все една и съща история – за време, което потъва в мъглата на отрицанието или сантименталните спомени. В един момент всичко това сякаш втръсва и идва период да се пренастроим, да помислим за днешните проблеми, които май сами сме създали, без намесата на голямото чудовище, излязло от нездравите мисли на някой диктатор. Аз си спомням, че бях щастливо дете, без досег до тази натрапчива реалност, която някои са носили като дамга на челата си. Има неща, които никой не може да отмени просто така и те ще продължат да живеят в поколенията. За да напишеш такъв роман, ти трябват не само спомените и фактите, а и разбирането, онова усещане, което не само осъжда, но и държи на перспективата, дълбочината на проблема. „Когато капят кестените“ („Сиела“, 2018) не е изградена само от мрачните символи на онова време, а поглежда към избора, към човека и неговата променлива природа, загадката зад съзнателното подтисничество, един двубой за цената на бъдещето. Смъртта на невинните трябва да има смисъл, да учи и облагородява, да носи надеждата, че промяната е възможна и дори неизбежна. Тази книга не съдържа само история от времето на комунизма, тя е литературен хълм, който читателят изкачва по най-трудната пътека, осмисляйки всички нюанси на живата връзка с предните поколения, съградили настоящето.

Има още

„Чудак, пропит от лунна светлина“ („Избрани произведения“, том 3) на Борис Априлов

Плаването продължава

1-543567654

   Четенето на Борис Априлов винаги ме е „отнасяло“ нанякъде – дали към морето, дали към закътани места и мисли, но винаги с усещането за пътешествие. Вече натрупах доста впечатления от творбите му за възрастни и чистосърдечно мога да кажа, че съм изпълнен с повече смисъл и позитиви. Не мога да опиша много от насъбраното в главата ми, но пък успях да представя някои неща за първи и втори том от избраните му произведения. Ясно е, че Априлов е „бягал“ от условностите на онова време, когато и обстоятелствата са били различни. Това определено зависи от избраните теми, а всичко изглежда чисто и привлекателно, както подобава на един голям писател. В том 3 вселената на Априлов се разширява. „Чудак, пропит от лунна светлина“ („Джина“, 2014) също съдържа традиционните му морски истории, но и четири повести, които стъпват на съвсем друга основа. За три от тях се говори трудно. Не съм сигурен дали съм вникнал напълно в идеите на автора, но самите произведения са крайно любопитни. Както подсказва общото заглавие, тук има чудаци с интересен профил. Често колоритът властва над традиционното разказване, което действа доста обсебващо. Да повторя ли, че четенето на Априлов е истинско удоволствие?

Има още

„18% Сиво“ на Захари Карабашлиев

Пътища в сърцето

1-202769_b

   Може би винаги сме ги имали тези мечти. Поколението на пътуващите, онези, които избират посоката и се отправят към своето друго бъдеще. Към земята на мечтите и неограничените възможности. Към Америка. Едва ли този роман е емблема на онова бленувано приключение, но е достатъчно съдържателен, за да отведе читателите си до нужното място. Това е пътуване през призмата на фотографията: заснемаш една действителност и я прокарваш през разтвора на собствената си съдба. Обективът следва всяка стъпка, „втренчва се“ в хилядите образи, сортира впечатления и запълва всичко със съдържание. Див, емоционален и наситен с приключения роман, „18% Сиво“ („Сиела“, 2016) преодолява литературните ограничения, успешно се изплъзва от познатите ни структури и говори без заобикалки. Понякога груб, понякога сантиментално романтичен, той има какво да покаже. И го прави директно, без скрупули и литературен грим. Скоро изчезва и мистерията около заглавието. Остава ти само да крачиш със Зак и да се включиш в приключението. Една история за смелост, но и за пречупени илюзии, раними спомени и душевен смут, която преодолява всички граници, за да се превърне в израз на едно състояние.

Има още

„Принс“ на Сесар Айра

Безтегловен живот

1-2643456543

   Когато започнах да чета Сесар Айра, се появи особеното усещане за причудливи форми и нереалност. Този автор на стотина книги някак почти на шега разчупва клишираната реалност и я привежда в особен модел структура от невидим материал, който има плътността на паяжина, но здравина на бодлива тел. Когато прочетох „Доказателството“, останах приятно изненадан от погледа му върху смисъла. Бях написал, че Айра си „играе на смисъл“ и това се потвърди напълно в „Принс“ („Агата-А, 2020, с превод на Красимир Тасев). Има автори, които чрез литературата създават причудливо изкуство. Познатите теми са мощен стимул да се поразсъждава надълго и нашироко, да се запълни пространството с безкрайна върволица от човешки мисли и реакции, но те никога не бягат от линията на обозримото. Бих могъл да не харесам този роман, защото акцентира върху човешката незавършеност, на кривата част в часовника, която му пречи да бъде предвидим, на грешните пътища и липсата на потенциал. Човек би се възхитил на една безпогрешна илюзия, но надали би останал очарован от описаната представа за импотентност, която паразитира в човешкия ум. Но пък е толкова вълнуващо да попаднеш на персонаж, чийто живот показва реална проява на трагикомичност и в същото време се състои в друга реалност.

Има още

„Сол при солта“ на Рута Сепетис

Бягство от съдбата

1-206847_b

   Войната може да е политика, но реалността казва, че е трагедия. А какво е по-трагично от най-голямата? Изгледах толкова много документални филми за Втората световна война и не успях да видя друго, освен безсмислие и смърт. Не, може да се каже далеч повече, но накрая резултатът не е в полза за беззащитните. Може би затова трябва да четем и гледаме, да подлагаме на изпитание най-дълбоките си чувства и усещания, за да разберем какво имаме и накъде сме се запътили. Трагедията в тази книга наистина е огромна. Потъването на „Вилхелм Густлоф“ е най-голямата морска катастрофа, погълнала над 9000 души, повечето обикновени бежанци от настъпващата Червена армия. Рута Сепетис се е отнесла сериозно към този роман, макар и предназначен за широка аудитория, като внася достатъчно фактология, за да разберем и осмислим тъжните последствия. „Сол при солта“ („Сиела“, 2017, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) може да е тъжна и лична, но може да показва и много повече от споделените истории на няколко герои. Някак не е логично да застанеш в подкрепа на едната страна във войната, защото си повлечен от отчаяна тълпа и мислите ти се лутат без посока. Опознаваш страха от първа линия и можеш само да се надяваш.

Има още

„Променлива реалност“ на Блейк Крауч

Живот в спомени

1-225596_b

   След „Тъмна материя“ се чувствам като обсебен от темите на Блейк Крауч, защото научната фантастика е стигнала до момент, в който ти трябва закалка за сюжетите, разкъсващи реалността и променящи изцяло представата ни за съществуването. Всъщност науката е някъде в началото, ако говорим за „невъзможната“ квантова механика, и всичко изглежда като магия. Дали изобщо ще разберем какво се случва в действителност във Вселената? Не е ли по-добре да продължим да ходим на бар за по питие и да разискваме делничните си проблеми? Какво ни интересува котката на Шрьодингер или защо всичко е относително? Май точно последното ни прави по-спокойни. Не е нужно да разбираме, за да живеем живота според личните си принципи. Но все пак е толкова интересно човек да поразсъждава… Както прави Крауч в „Променлива реалност“ („Ибис, 2020, с превод на Мария Димитрова). Един ден ще възникне сериозен проблем от лично естество, който се нуждае от специалист. Той ще проучи нещата, ще работи известно време в лабораторията си и ще съзре решението. Ако проблемът е Алцхаймер, ще насочи вниманието си върху спомените, които съдържат есенцията на живота ни. Докъде може да стигне тази борба, ако се превърне в цел без алтернатива?

Има още