„Приятелите умират заедно“ на Иво Христов

Разкази за мрак и изпитания

1-203563_b   Човек винаги търси и намира причина да чете някоя книга. Докато при популярните, за които говорят много хора, доста често е в сила „дай да видя какво пък толкова я хвалят и харесват“, останалите книги трябва да печелят всеки един от читателите си поотделно. Първото нещо, което ще ви направи впечатление, е въздействащата предна корица. Второто е краткия текст на задната, че сборникът е писан от тринайсетгодишно момче, животът на което е постоянна борба и опити да свикне с всичко онова, което му се случва. Ако литературата го е вдъхновила да пише, упоритостта и търпението могат да го научат да бъде по-прецизен в поднасянето на текстовете.  Има още

„Тайната история на Туин Пийкс“ на Марк Фрост

Туин Пийкс – векове на мистерии и загадки

1-204464_b   Какво си мисли едно момче, което гледа втренчено телевизионния екран, докато тече поредния епизод от „Туин Пийкс“? По онова време имаше какви ли не загадъчни сериали, потопени почти напълно в чернотата на някакви нови и тайнствени измерения. След 1989-а телевизията се обогати неимоверно много и сериали като „Досиетата Х“ и „Туин Пийкс“ нямаше начин да не се промъкнат сред домашния уют на българина. Кой ли се е представял, че някакви си сериали ще започнат да ни въздействат като психотропни вещества и буквално ще ни вземат акъла.  Има още

„Винету I“ на Карл Май

Дивият запад на Карл Май

1-203304_b   Тази история е разказана много отдавна, но все още буди възхищението на млади и не толкова млади читатели по цял свят. За мен е удоволствие да видя това прекрасно издание с твърди корици, което всъщност е първи том от цели три за митичния индианец апачи Винету. Аз, както и много други читатели около моята възраст, са израснали с героите от Дивия запад, във време, когато „Да играем на индианци!“ беше едно от най-разпространените забавления за децата. Сега нещата стоят различно, но книжните приключения на Винету и Олд Шетърхенд едва ли ще бъдат забравени.  Има още

„Животът ми като геймър“ („Историите на Дерек“ – 5 книга) на Дженет Тажиян

Дерек се включва в маниашко състезание

1-198825_b   Дерек става все по-забавен като герой на книга, но това не е изненада, понеже поредицата, в която се перчи като основен персонаж, е една от най-хитроумните, които съм чел. Засега петата книжка – „Животът ми като геймър“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова) – е последната преведена на български, но не след дълго, надявам се, ще се появи и шестата. Дженет Тажиян не пише бързо, но за сметка на това се справя блестящо. Чакам превода с нетърпение! 🙂 Ако някой все още се чуди не съм ли пораснал достатъчно, за да чета подобни книжки, ще напомня, че най-трудно се пише за деца.  Има още

„Животът ми като смотльо“ („Историите на Дерек“ – 4 книга) на Дженет Тажиян

Дерек дава зрели обещания, но не винаги улучва в целта

1-198210_b   Време ми беше за още едно от шантавите приключения на Дерек Фалън. След доста голяма почивка, започвам приключение четири, което носи несимпатичното заглавие „Животът ми като смотльо“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова). Видях деца, които се мръщят на заглавието, случайно приятелите им да не ги помислят за смотльовци. 😀 Истината е, че точно тази книжка помага да разберем защо се случват смехотворните провали и какво преживяват аутсайдерите, макар да са си съвсем нормални хлапета.  Има още

„Централна станция“ на Лави Тидхар

Физически и дигитален свят ведно

1-2345665432   Все още доста знакови книги във фантастичния жанр от последните години не са намерили пролука към българския пазар, но постепенно тази дупка се запълва. За Лави Тидхар липсва каквато и да е информация в настоящата книга, затова пък намерих доста за него в Мрежата. Израелският писател вече има с какво да се гордее и явно това е привлякло издателството към него. Тидхар си има доста номинации за престижни награди, а и е печелил някои. „Централна станция“ („Бард“, 2016, с превод на Иван Иванов) е последният му засега роман, който е номиниран за наградата „Артър Кларк“ за 2017 г.  Има още

„Американски пасторал“ на Филип Рот

Невидимите трагедии на Америка

1-2456543   Тази книга я прочетох трудно, но не заради тежък за възприемане език или възгледи, които не приемам. В „Американски пасторал“ („Колибри“, 2008, с превод на Елика Рафи) Рот е обстоятелствен, размишляващ и ненаситен към откровените описания. В тази чисто американска книга има достатъчно, за да зачеркне прословутата „американска мечта“ и да наслои трагедия след трагедия в живота на поколения еврейски преселници, започнали от самото дъно и достигнали до един своеобразен собствен рай. Една голяма илюзия е на път да изчезне като дим, разнесен от бриза на промяната.  Има още

„Оскар и розовата дама“ на Ерик-Еманюел Шмит

Чудесата на живота

1-111865_b   Започнах да чета Шмит след препоръка и съвсем неусетно той „превзе“ няколко от дните ми. Но те не бяха изгубени напразно, защото се оказаха по-смислени от други преди тях. Нещо се случи след прочита на „Концерт в памет на един ангел“, и то достатъчно важно, за да хвърля око и на останалите му книги. „Оскар и розовата дама“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) също ми беше горещо препоръчана. Малка, спретната и с достатъчно странна корица, за да не оглася шумно криещата се вътре история, тя ми каза достатъчно неща, от които да придобия що годе добра представа за Шмит и неговите интересни сюжетни идеи.  Има още

„Черни дупки и бебета вселени и други есета“ на Стивън Хокинг

Стивън Хокинг и невероятната Вселена

1-204566_b.jpg   Едно от хубавите неща, които са се случили на човечеството, е наличието на любопитство към тайните на Вселената. През вековете това качество е работило доста често в полза на науката и ни е помагало в опознаването на света около нас. Дори стигнахме до подстъпите на последната граница – Теорията на всичко. Все още има прекалено много въпроси, дори такива, които към настоящия момент все още не са зададени, защото не сме стигнали до подходящото ниво, или до смелостта да ги зададем. Но има хора, които не се плашат нито от въпросите, нито от отговорите и смело вървят към истината.  Има още

„Древният път на чая“ на Джеф Фучс

Пътешествие в древността и традициите

 1-12345654324  От доста време не съм зачитал пътепис. Винаги съм усещал тези книги като приказки, пътуване към неизвестността. „Древният път на чая“ („Вакон“, 2015, с превод на Таня Виронова) се оказа истинско приключение, изпълнено с аромати, спокойствие и ледена красота от хоризонт до хоризонт сред планински вериги и тесни пътеки. Това не е книга за дребното пакетче чай, което потапяме в гореща вода, а за истинският древен чай, отгледан в провинция Юннан и древният път, по който той достига до истинските му ценители от Китай, Тибет, Непал и Индия.  Има още

„Концерт в памет на един ангел“ на Ерик-Еманюел Шмит

Разкази за признания и изкупление

1-158107_b   Не знам как се пише за подобни книги. „Концерт в памет на един ангел“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) носи онази невероятна идейност, от която всеки читател би извлякъл свой смисъл, без да се налага да работи с литературни внушения и категории. Тези разкази не носят никакъв интелектуален потенциал, нито принуждават да ги осмисляш дни наред. Но пък има толкова драматични обрати, че в един момент се чудиш как участниците преодоляват вътрешните си катаклизми, без съвсем да изгубят ума си.  Има още

„Градината на пеперудите“ на Дот Хъчисън

Приказка за Пеперудената градина

1-206386_b   „…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“

   Не вярвах, че ще го кажа още в самото начало, но тази книга е наистина обсебваща. Принципно не употребявам често такива думи, още повече че обикновено имам в главата си половин дузина нейни заместители. „Градината на пеперудите“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Кодинова) обаче никак не ми се вписва в жанровете трилър и хорър, както е определяна масово.  Има още

„Библиотеката на душите“ („Домът на мис Перигрин за чудати деца“, книга 3) на Рансъм Ригс

Краят на историята навлиза в мрака

1-543245   Все още не мога да се нарадвам в какви хубави издания се продават у нас книгите от трилогията на Рансъм Ригс. Виждал съм издания с меки корици, но те бледнеят пред нашите. Както при „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ и „Градът на гладните“, тук също има завидно количество странни фотографии, които дават визуална представа за места, герои и всичко останало. Освен това първата книга се сдоби с екранизация. Мен лично ми е интересно как ще се получи на голям екран третата книга – „Библиотеката на душите“ („Бард“, 2017, с превод на Юлиян Стойнов), заради мрачните краски, с които е обградена.  Има още

„Кланът на нинджите“ („Дневникът на един нинджа“ – книга 1) на Маркъс Емерсън

Чейс Купър и странното ново училище

1-206027_b   Тъй или иначе трябваше да прочета и тази детска книжка, защото се въодушевих от постоянно прииждащите от този тип в книжарницата. Двете книжки за Кърпена глава („Кърпена глава“ и „Окото на пирата“) дадоха доста мощен начален тласък, а и вече съм си набелязал солидно количество за по-късно. В съвременните детски книги има доста хумор, което ме привлича неудържимо. Чудно ми е защо много хора повдигат вежди, че ги чета, но вероятно още опознават живота на възрастните и самите те искат да се почувстват такива. 😉  Има още

„Окото на пирата“ („Кърпена глава“ – книга 2) на Гай Бас

Приключенецът Кърпена глава

1-206607_b   За моя изненада, втората книжка за Кърпена глава се появи съвсем скоро след първата. Веднага я започнах, без да се туткам излишно. Малка проверка ми показа, че засега са написани шест истории за почтиживия (има защо да е една дума!) герой. А защо съм толкова ентусиазиран към тази детска поредица? Ако не сте хвърлили око на първото ревю („Кърпена глава“ – книга 1), трудно ще задвижите логиката. Причината да харесвам подобни истории е в начина на поднасянето им. Подозирам, че Гай Бас има още много чудни идеи за героя си, тъй че мисля да изкарам поредицата докрай.  Има още