„Психо“ на Робърт Блох

Страхът в телата, страхът в умовете

1-214131_b   Ако ме питат коя е най-страшната книга, която съм чел, ще ми е трудно да отговоря, особено след като се научих да се нагаждам съзнателно към спецификата и внушенията, съпътстващи всяка книга. Трудно е да се определи, щом самият аз ровичкам из дълбоко скритите страхове в главата ми и се старая да усиля ефекта. Бих казал, че малко хора имат ефективен „усилвател“. Чакащите да бъдат изплашени, така да го кажа, трудно биха разбрали подобен „спусък“ и ефектите, произлезли от него. Обикновено филмите облъчват с емоции, а книгите използват читателското въображение, затова второто средство е по-подходящо за „настройката“ и е сигурен тест за възприемчивост към страшните истории. „Затова „Психо“ („Сиела“, 2018, с превод на Николай Аретов) не е предназначена за всеки. Наглед кратката и леко мистериозна история от 1959-а няма заряда на съвременните си аналози, но ако се вгледа човек в подробностите, нещата стават далеч по-сериозни.  Има още

„Ноа ноа“ на Пол Гоген

Страстта на Таити

1-215024_b  Новооткрити земи и странни народи, сред които човек от западната цивилизация би намерил Рай или Ад. Зависи дали бяга от строго подредения ред или идва като натрапник, склонен да налага собствените си идеали и предразсъдъци. За „Ноа ноа“ („Сиела“, 2018, с превод на Валентина Бояджиева) и двете са верни. Таити е разбунен от вещи колонизатори, които се намесват в живота и обичаите на местното население, но там боговете са силни и традициите продължават да покълват с всеки новороден обитател. Гоген открива един причудлив Рай, в който удоволствието и безметежността са във вечен синхрон, където един приходящ би зърнал осъществените си мечти. Видяното подклажда поетични оргии и насища всяко чувство с дълбочината на съновидение. Наоколо е диво и прелестно, хората си лягат с усмивка и се събуждат с усмивка. Творец като Гоген би намерил вдъхновение и спокойствие за своето изкуство – той чинно описва това кътче на вечно спокойствие и ленивост.  Има още

„Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ на Ерик-Еманюел Шмит

Сред тайните на музиката

1-217755_b-001   Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид.  Има още

„Странните преживелици на един пощальон“ на Дени Терио

Поетичната любов на Билодо

1-220734_b   Към книгата ме привлече игривото заглавие, макар да съм сигурен, че повечето книги на „Лист“ ще ми допаднат, основно заради добрата селекция, и в един момент ще съм ги прочел. В тази история има романтика, поезия и драма, но не е от типа претенциозни и дълги саги за вечните въпроси и отговори, които любовта предлага. Почти шеговито, краткият роман се впуска в едно щуро приключение, за да разнообрази живота на пощальона Билодо, намерил бързо своето призвание в света на писмената комуникация. Сред тази своеобразна идилия, за зла участ… или пък не, нашият герой си е измислил начин да разнообрази битието си с не толкова легални прийоми, т.е. съвсем „невинно“ и добронамерено наднича в личния живот на непознатите, отваряйки писмата им преди да ги пусне в пощенските кутии. Идеята на Дени Терио не изглежда нова, но пък е добре подплатена с необходимата за случая екстравагантност.  Има още

„Тетрамерон“ на Хосе Карлос Сомоса

История след история

1-197792_b   Всяка история има пластове, които бавно разкриваме по време на четене. Разгръщаме страниците и подреждаме логиката на нещата. Често книгата е като тест за личните ни мисли и мечти, едно огледало, в което искаме да видим собствените си представи за нещата, без чужди илюзии. Докато илюзията за нас ни впримчва в своята „истина“, не можем да проникнем отвъд границата. Ние сме проектор на собствената си реалност, вградени в безкрайната самота на предначертаното от нас. И докато разсъждавам покрай прочита на „Тетрамерон“ („Колибри“, 2015, с превод на Захари Омайников), мисълта ми се лута сред историите на Сомоса и търси подходящ остров, където да складира поредните спомени. Погледнато от друг ъгъл, това е вечното търсене на себе си, метод за опознаване на собствената личност и следващата я естествената самооценка, докато не се постигне синхрон и настъпи спокойствие.  Има още

„NOS4A2“ („Носферату“) на Джо Хил

Зловещо и приказно

1-220121_b   Вече познавам писането на Джо Хил, предвид срещите ми с неговите романи „Кутия с форма на сърце“ и „Пожарникаря“. Някак пропуснах „Рога“, но ще си наваксам по някое време. Първата четох без особени очаквания и ми се стори симпатична. От втората исках далеч повече и останах доволен. Но един роман стоя дълго време непреведен, въпреки страхотните отзиви, които пълзяха наоколо. Това си беше книгата на Хил, след която щях да му лепна етикет и да реша дали да продължавам да го чета. Е, „NOS4A2“ („Ибис“, 2019, с превод на Стефан Георгиев) си заслужи аплодисментите, а надеждите ми за още от същото са насочени към пропуснатата книга и новите сборници от последните две години. У нас Хил остана някак „залепен“ за баща си и това, разбира се, пречи да се направи правилна равносметка за творбите му. Макар да използва „заемки“ от света на Кинг, той се придържа към свой специфичен начин на писане и си личи желанието му да „изкара“ нещо грандиозно, което да спечели признание и на българска почва.  Има още

„Продавачът на вестници и цигари“ на Роберт Зееталер

Фройд, момчето и историята

1-218642_b-001  Предвид многото класически произведения, които съм си подготвил за четене, афинитетът ми към жанровите книги бавно, но сигурно губи борбата за сметка на „по-мълчаливите“ книги на пазара. Без да прекрачвам изцяло тази граница, се оглеждам за онези с натрапчивите и любопитни сюжети. Ако ме питате, погледът отгоре ми показва, че издателите проявяват повече смелост към „интелектуалните“ четива, така да го кажа. Вече има огромен избор и ценителите могат да си отдъхнат, защото изборът е наистина огромен. Така се намерихме и с Робърт Зееталер – наистина любопитен автор, съвсем определено със свой почерк и идеи, които „събуждат“ читатели като мен. Подборката ми става все по-интересна и промяната е за добро. Е, не бих изоставил любимите си жанрови автори, но посоката се променя. Така е лесно да попаднеш на книга като „Продавачът на вестници и цигари“ („Колибри“, 2019, с превод на Жанина Драгостинова), и то без много усилия.  Има още

„Празнината“ на Катерина Върмет

Пространства за думите

1-214061_b-001   Дълго четох тази книга. Незнайно защо се застоявах на определени страници и препрочитах някои пасажи, но без да търся нещо специално. Резюмето е ясно и привлича със своята невъзвратимост – все едно историята е предвидима и само трябва да се подредят сцените в ума на читателя. Но „Празнината“ („ЖАР – Жанет Аргирова“,2018, с превод на Мария Стоева) се оказа далеч по-всеобхватна и „трънлива“ книга. Когато погледнеш в нечии очи, можеш да видиш емоции и отражения, но тук очите са почти хипнотизиращи, поели всичкия дух на човешкото усещане за живот. От една страна книгата е сложно преплетена сага, но реалистичността на образите я изпълва с познати емоции. Бавна, непринудена, без фанфари и илюминации, сякаш тегли нещо тежко и огромно, което в един момент ще бъде застопорено на място, за да послужи като монумент пред поколенията.  Има още

„Потрепващите“ на Тед Козматка

Светове зад ъгъла

1-219881_b   Често фантастиката забърква солиден научен коктейл от теории и хипотези, за да даде тласък на въображението на читателите. Какво по-хубаво от смръщено чело, чиито притежател се опитва да си обясни почти непреводимата на разбираем език квантова механика. Ако си учен теоретик, ще се заровиш в томовете, изпълнени с формули или ще гледаш видео от поредната научна конференция, в опит да достигнеш подходящото ниво, което ще ти помогне да осмислиш последните достижения в областта. Но ако просто обичаш научната фантастика и просто проявяваш любопитство, една художествена творба би свършила чудесна работа. И тъй като моята „подготовка“ по темата е на любител, подобни книги ме привличат изключително много. Освен това наскоро прочетох удивителната „Тъмна материя“ на Блейк Крауч и беше въпрос на време да се огледам за нещо друго по темата.  Има още

„Бедни хора“ на Фьодор М. Достоевски

Живот и съществуване

1-218821_b-001   Докато четях, през главата ми мина мисълта, че не трябва да пиша за която и да е книга на Достоевски, че за Достоевски не се пише просто мнение след прочита, а се продължава със стотиците критически текстове от неговите познавачи и изследователи. Т.е. същото като във всеки университет – продължаваш да попиваш безбройните страници, писани за неговите произведения през последните повече от сто и петдесет години. Какво мога да кажа аз за Достоевски и то да изглежда достатъчно адекватно на фона на всичко писано до този момент? Нищо не може да се добави, с изключение на стандартен отзив, припомнящ на читателите от време на време да четат и препрочитат Достоевски, да осмислят неговите вътрешни търсения и да се надяват, че са разбрали гениалността в произведенията му. Или отново да се „пренесе“ наученото от критическите текстове и след това да напише поредното име отдолу.  Има още

„Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ на Уилям Хоуп Ходжсън

Море на коварство и ужас

1-219890_b-001   Отминали са времената, когато мистериите и необикновените приключения са всявали очакван страх и респект у читателите, но и онези читатели тепърва са откривали мащабите на авторовото въображение в лицата на Едгар Алан По, Лъвкрафт, Артър Конан Дойл, Натаниъл Хоторн, Хърбърт Уелс, Александър Грин и други от мощните гласове на онези времена. Уилям Хоуп Ходжсън също се нарежда някъде там, макар името му да не се споменава със съответния респект. За мен си е доста непознат автор и „Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ („Изток-Запад, 2019, с превод на Атанас Парушев) се явява първото ми прочетено от него произведение. Има още едно, което смятам да подхвана след известно време. Краткият роман на Ходжсън се родее с приключенските хоръри, които отвеждат читателите на малко познати или неизследвани територии, където – съвсем основателно – могат да се крият мистериозни същества и ужасяващи чудовища.  Има още

„Момчето нинджа – 2: Нинджата започва да лети!“ (Книга 2) на Ан Доу

Летящото приключение на Нелсън

1-220022_b   Какви ли не забавления могат да си спретнат група хлапета! Нелсън Кейн обаче е малко встрани от тях и трябва да се постарае, за да привлече внимание. Но пък е наследствен нинджа, а това е доста строго пазена тайна и никой извън семейството не трябва да разбира. Така Ан Доу заплита новото приключение в „Момчето нинджа: Нинджата започва да лети!“ („Кръг“, 2019, с превод на Юлия Спиридонова – Юлка) Типично за десетгодишните, всичко се случва вихрено и е страшно важно да е интересно. С втората книга поредицата започва да придобива собствен образ, макар да припокрива доста от идеите на други подобни. Всъщност Нелсън живее в среда, която го разграничава от средностатистическите хлапета, но пък си има баба изобретател и тепърва ще се справя с предизвикателството да е нинджа. Там го чака и Сара, която трябва да бъде убедена, че си заслужава да го има за приятел.   Има още

„Сребърният път“ на Стина Джаксън

Пътят на изгубените души

1-219015_b-001   Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници.  Има още

„Дарът“ на Невена Митрополитска

Дарът на живота

1-219177_b-001   Още си спомням „Анна и планината“, първата книга на Невена Митрополитска, която ме накара да търся повече нюанси в човешките отношения в литературен контекст, да не маркирам само черното и бялото, просто защото изпъкват най-много. Ако описаните сцени са убедителни, със сигурност в главите на героите се крият още неразгадани тайни. „Търсещият читател“ е истинска ценност в съвременното ни общество, когато става въпрос за отношения и разбиране, още повече че съществуват прекалено много стереотипи в общуването между хората и е доста трудно да се разпознават отделните характери, без натрапването на сравнението и категоризацията. Нюансите са прекалено много, за да ги пренебрегваме с лека ръка. „Дарът“ („Жанет 45“, 2019) надгражда доста в това отношение и спокойно мога да кажа, че поставя един своеобразен връх в съвременната ни литература.  Има още

„Татуировчикът на Аушвиц“ на Хедър Морис

Война и любов

2019-08-01 07.44.35   Мнението ми за тази книга се оказа нееднозначно, макар съвсем ясно да говори за едно трагично време, когато войната е определяла стойностите на човешкия живот. В края на книгата е споменато откъде идва историята и какво е вдъхновило написването ѝ, така че да онагледява напълно идеята на Хедър Морис, но въпреки това усещането за стойност малко се губи. Честото маркиране на определени събития и факти, без да се акцентира върху причината за тях, създава празнота, макар това да е лична история и да не цели изящество и пълнота. Ако човек е решил да прочете книгата, трябва да познава доста добре тази част от събитията, за да се включи в действието. „Татуировчикът на Аушвиц“ („Рива“, 2019, с превод на Маргарита Дограмаджиян) явно не цели мащабност, а просто се опитва да разкаже една история за съхранението на ценностите, без които можем да загубим себе си.  Има още