„ГЬОЦ И МАЙЕР“ НА ДАВИД АЛБАХАРИ

По стъпките на едно ужасяващо престъпление

   Не ми беше лесно да възприема случващото се сред страниците на тази книга. Тя е от „тежката артилерия“ книги за жестокото изтребление на евреите през Втората световна война, книга за едно безумно политическо решение, довело света до срив на ценностите и превръщането му в арена на смъртта. За това Албахари казва:
   „Някои неща никога не могат да се проумеят и може би е най-добре да си останат така – безсмислието да стане техният единствен смисъл. Да речем, група хора седнат на маса и изведнъж решат да унищожат цял един народ. Мярнат се някои колебания от чисто техническо естество, потърсят се отговори на въпроси, които започват с думичките кога, как, къде, но никой не подлага на съмнение първоначалната постановка. Със своето безсмислие тя установява нов смисъл, безупречно ясен, и той се утвърждава като единица мярка за всеки друг смисъл.“

   Давид Албахари е съсредоточил вниманието си върху една малка, но основна част от тази война – газовите камиони, с които били превозвани и задушавани с газ хиляди мъже, жени и деца. Тези специално проектирани камиони са били едно от решенията, подпомагащи съкращаването на разходите, съпътстващи умъртвяването на хора. Албахари описва всичко чрез думите на един самотен петдесетгодишен гимназиален учител, изгубил по-голямата част от своите роднини през войната. По време на разследването си, провеждано сред купища архиви, този учител намира две имена на реално съществуващи личности, които управляват един от тези газови камиони по пътя към Белград. „Гьоц и Майер. Никога не съм ги виждал, мога само да си ги представям.“ Така започва всичко. Думите оживяват, докато жестоките събития, разиграли се през 1941-42-а година, не се слеят в едно съновидение.

Гьоц и Майер са обикновени немски офицери, шофьори на газов камион за превоз на хора от лагерите на смъртта, задача, която те изпълняват рутинно и без много да се вторачват в истината – че са съучастници в престъпление. Те са примерни войници, които не задават въпроси – вършат всичко с уменията, придобити по време на службата си. Лицата им са скрити от историята; представата за тях се основава само на въображението на разказвача. В романа са описани като едно цяло, без да е сигурно единият или другият извършва дадено действие: Гьоц, или Майер – двете имена почти се преливат в една личност. Може би Гьоц, или Майер има жена, дете… Гьоц, или може би Майер, влиза в лагера, за да раздаде шоколадови бонбони на децата…

Описанията са потресаващи. Нямам думи, с които да се опиша по какъв начин въздейства този роман. Всяка една подробност се впиваше като нажежен нож в ума ми. Албахари не проявява милост към читателя. Какви хора са Гьоц и Майер? Как възприемат работата си? По какъв начин запазват здрава психиката си? Всички въпроси намират отговор в мисловното пътешествие на един обикновен гимназиален учител. Присъства дори комична нотка. Вманиачаването по тези две исторически личности дори довежда до тяхното „възкресяване“: те седят и се хранят заедно с разказвача, обсебват неговата собствена личност. А когато историята става достояние и на децата, поведени от учителя си по същия този път… Детското съзнание е крехко и ранимо. Просто не е за хора със слаби нерви.

Дори и не предполагах, че може да съществува такава книга. Единствената ѝ слабост е, че може да отвращава. Оценката, която съм поставил, ми е някакъв вид защита, ако може изобщо да служи за защита. Просто не искам да слагам по-висока.

Лична оценка от мен: 4.4 / 5

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s