„Убийството на художника“ на Луиз Пени

   Инспектор Гамаш сред идилията на селцето без заключени врати

   1-192521_b   От всички жанрове, будещи постоянния ми интерес, с чистото криминале се разделих още в юношеска възраст. Това не звучи кой знае колко оптимистично, но приоритетите и изобщо нагласата към определени книги се променят с течение на времето. Цели осем години от младостта си дадох на криминалните загадки и само фантастиката и приключенските романи гонеха по бройка прочетените криминалета. Авторите, навлезли в България през 70-те и 80-те, са известни на всички на години около моята възраст и по-големи, та не е нужно да ги споменавам. Други си бяха като откровение за онези години – Гюнар Столесен, Мика Валтари, Йежи Едигей, Боало-Нарсьожак, Жорж Сименон и доста други. Не принизявам българските автори, но по онова време всяко криминале, което преминеше българската граница, ме привличаше доста повече. Главен доставчик, направо от печатницата (в повечето случаи) беше баща ми.

   През 90-те се пренесох почти изцяло на фантастична вълна и нито Чейс, нито подобните му можаха да ме предизвикат да ги чета. Дойде вълната на криминалните трилъри и чак сега моя милост се захвана отново с чистото криминале. И то какво криминале! „Убийството на художника“ („Софтпрес, 2015, с превод на Тодор Стоянов) ми дойде като свежа глътка домашно вино от лозата, плъзнала до втория етаж на вилата на село.

   В селцето Трите бора, разположено някъде из канадската провинция, цари пълна идилия. Планината доставя свеж въздух, горичките приютяват плашлив дивеч, населението е пример за честни и спокойни хорица – всеки си знае мястото и отношенията им са като на едно голямо и задружно семейство. И, разбира се, вратите не се заключват. В тази обстановка само няколко пакостливи деца биха нарушили неписаните правила, забавлявайки се когато и където намерят за добре. По всичко личи, че градената с десетилетия хармония е решила и да векува. Но това си е криминален роман и идилията рязко е прекъсната от убийството на милата и спокойна художничка Джейн Нийл. Оръжието на убийството се оказва ловна стрела.

   И точно тук се появява асът на квебекската полиция със своя екип разследващи, за да поеме по пътя на евентуалния убиец. Арман Гамаш – напълно необикновен, ако трябва да го сравнявам с инспекторите от други книги. С характерен мустак и нюх към подробностите, той е напълно наясно, че умът му е остър като бръснач и затова се възползва от всяка пробягала ненадейно през него мисъл. От време на време сяда на подходящо място и наблюдава внимателно. Въпреки красивите гледки и природни дадености около селцето и извън него, Гамаш няма навика да се отпуска прекалено много.

   Няма как при толкова ярка личност да липсват и почитатели. Традиционно екипът от разследващи е попълнен от млад агент, който трябва да следва неотлъчно стъпките на своя ментор – да слуша, да записва, да изпълнява точно всяка зададена задача и не на последно място – да си знае мястото. Младият агент е Ивет Никол – ентусиазирана двайсет  и пет годишна стажантка с апетити към върховете на професията. Луиз Пени е изградила между двамата доста интригуващ сюжет. Вижда се неопитността на Ивет и граничещата с абсурда принципност на Гамаш като неин ментор. Но когато става въпрос за разследване на убийство, аматьорите трябва да се доказват постоянно.

   Луиз Пени доста умело и с респектиращо спокойствие ни въвежда в историята на всеки един от героите. Учудващо добре приех дори „общите“ приказки в домашна обстановка, постоянното поднасяне на храни и напитки, постепенното изграждане на профилите на героите. И една изненада – нито един ред не ми беше скучен, нито една дума не ми се стори излишна. Гамаш пък е направо сензационен образ, с някаква необикновена аура, която ме караше да си го представям като най-високия, най-обаятелния, най-силния и изобщо най във всичко, с което се заеме. Освен това някак лъжливо спокойната книга е изпълнена с мини загадки – в процеса на разследване изникват безброй въпроси относно характерите и тайните на героите, които тепърва ще се променят постепенно пред очите на читателя. Дадена е думата на всеки от тях, виждаме често през очите им, преценяваме сами доколко са искрени. Хитрият Гамаш дори им дава от време на време диригентската палка и наблюдава отблизо докъде се простират възможностите им.

   И това е първата книга от дълга поредица с инспектор Гамаш! Втората вече е излязла и с удоволствие ще прочета и нея. Страхувам се, че ако подхвана друго криминале сега, мога и да се разочаровам, тъй че ще се оставя в ръцете на Луиз Пени, пък да видим докъде ще стигне.

Advertisements

2 thoughts on “„Убийството на художника“ на Луиз Пени

  1. Pingback: „Чернооката блондинка“ на Бенджамин Блак | Книжен Петър

  2. Pingback: „Убийствено студена“ на Луиз Пени | Книжен Петър

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s