„30 щриха за любовта“ на Ганка Филиповска

   Любов, която променя съдби

1-189538_b   В края на миналата година прочетох „Сонет 130“ на Ганка Филиповска и се почувствах неспособен да опиша впечатленията си в що годе прилично ревю – просто бях захвърлен в една бездна, от която така и не можах да изляза. Силата на езика на авторката е невероятен и може да се каже, че реже безмилостно като заострена сабя. Никаква милост към героите, никаква надежда за живот, никаква пощада за бедния читател. Настръхвах след всеки ред, напоявах със сълзи всяка страница. Но това не е нещо друго, а талант – Ганка Филиповска сее думи, а читателят жъне скръб.
 
   В „30 щриха за любовта“ („Жанет 45“, 2014) темата е ясна още от самото заглавие. Тук любовта носи емоции и ръководи животи, оперира с чувства и понякога смесва две различни реалности. Няма да се спирам поотделно на всеки разказ заради бройката им, но ще спомена, че има и достатъчно ведри, за да разпръсват от време на време лъхащата от други тъга и безнадеждност. Сборникът е разделен на две части. Първата е „Графика“ и включва палитра от модерни истории от битието и житието на тъжни, груби, ядосани, вежливи, лъжливи и колоритни по характер герои, осмелили се да прекрачат през прага на усамотението си и да потърсят своята любов. „Есенна пролет“ е за случайната среща, продължила с кратък изблик на чувства и дълги години на очакване за нова. В „Нощно име“ героят преминава през различни състояния и катарзиси, отпивайки от отровата на известността. „Околосветско пътешествие“ е пълен с мечти, които се сбъдват по необичаен начин. „Сине“ разглежда трудностите, предизвикани от раздялата. В „Десет лястовици“ старата любов се сборва с новата. „Мъжът, който им постла легло“ е гордее с лек съспенс и минорното настроение от разказите дотук отстъпва място на един колоритен персонаж. Макар и къс като останалите, за този дори изпитвам благодарност към авторката. Същата енергия носи и „Фойерверки и палачинки“. Типичната българска атмосфера в него създава приятни тръпки от познатата до болка ситуация в живота на двама приятели и една кръшна циганка. Краят не е изненадващ, но е друго усещането, когато видиш нещо познато. И идва ред на перлата в сборника – една щура трагикомедия, разиграна от герой с език на змия и мъжественост на пръч. „Покажи се, Райко“ е толкова необичаен в компанията на другите разкази, че включването му в сборника изглежда случайно и ненавременно. Той започва с „Мамицата му да е*а мръсна на шефчето.“ и завършва с „Няма ли край, мамка му, тая нощ, тъмна като кучи гъз?“ Нямам представа дали написването му е продиктувано от реална случка, но носи невероятна атмосфера и говори добре за авторката и литературните похвати, с които си служи. „Любов в бъдеще неопределено време“ не е никак изненадващ, въпреки че явно целта му е да изненадва. Прилича на история от паралелен свят, в който ролите са обърнати.
   Втората част е наименувана „Сграфито“ и е солиден преход към българската история и бит. Не съм чел много исторически разкази и тези ми се сториха много свежи, дори някак лични. Спомням си как в училище преразказвахме емоционалните разкази на класиците ни и се опитвахме да ги анализираме. За Ганка Филиповска може да се каже всичко друго, но не и че не се опитва да експериментира с формите и темите на разказите, потопили се толкова надълбоко в умовете ни. Тези разкази са почти схематични, сякаш е ползвана самата ни представа за миналото като матрица. Явно тук трябва да извира печал, да се надига някакъв български дух, да се посее отново семето на историческата несправедливост в читателя и да се постигне някаква определена настройка. Стане ли въпрос за история, сякаш нещо подклажда огъня на съпротивата у читателя и той се впуска в търсене на доказателства, които да осмислят представата му за миналото на България. Чели сме и сме разсъждавали много, но не сме живели по онова време и можем само да задаваме въпроси. Вече имаме няколко доста коментирани произведения на историческа тематика от последните години и Ганка Филиповска влиза смело в групата на авторите, които претеглят за пореден път противоречивите факти. Но аз смятам, че все още е необходимо да се говори за зверствата по време на Робството (робство ли е, що ли?).
   Исках да извадя доста цитати, но някак ми се стори неуместно за сборник с разкази. Всеки от разказите е една малка вселена, история от живота на обикновените хора, които са пределно истински в своето поведение. Отново се връщам към езика на авторката, доволен от богатството на думите в сборника. Ганка Филиповска трябва да се чете. Не го казвам само защото имам някакви симпатии към прозата ѝ, а защото виждам как растящото ѝ творчество започва да излиза от рамките на литературната традиция в България. Аз съм сигурен, че следващият сборник ще надгради достатъчно досегашните ѝ книги, за да се говори вече за признато майсторство, достойно за почит. Има време, ще се види.
Оценка от мен: 4 / 5
Други ревюта:
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s