„Белканто“ на Ан Патчет

   Белканто – музиката на живота

 1-192457_b  „Белканто“ („Сиела“, 2015, с превод на Анелия Данаилова) се размотаваше вкъщи месеци наред, без да проговори, без да ме накара да я разтворя и зачета. Стоя недокосната, сякаш отлежава на купчинката, все най-отгоре, с интересната си почти мрачна корица и непрегъвани страници. Четох какво ли не за нея, но то винаги избледняваше на фона на някоя друга книга с по-шарена или по-екстравагантна корица. Защо ли не прочетох тогава поне малко от началото, за да потъна в нереалната атмосфера, създадена от Ан Патчет. И един ден попаднах на кратко аматьорско клипче, заснето в оперна зала. Звукът не беше добър, предаден неадекватно през мобилно устройство, но ръката, държаща устройството, потрепваше неконтролируемо при случаите, в които изпълнителката на арията влагаше мощ в гласа си.
Разбрах, че певицата е „превзела“ изцяло човека с телефона и той е в плен, неспособен да контролира записа си. Клипчето трая около минута и прекъсна поредния изблик от страст на изпълнителката. За късмет следващото клипче показваше точно същото, но записано професионално. Заглавието беше O mio babbino caro от някаква опера на Пучини. Същата вечер в главата ми се преповтаряше все същия откъс, докато от време на време хвърлях по някой поглед на „Белканто“ на Ан Патчет. После просто я взех и започнах да чета.

   „Когато светлините изгаснаха, пианистът я целуна. Може би тъкмо беше започнал да се обръща към нея миг преди да стане тъмно, може би само бе вдигнал ръцете си. Сигурно бе имало някакво движение, жест, защото всеки присъстващ в стаята по-късно си спомняше за целувката. Не я бяха видели действително, това би било невъзможно. Тъмнината, която ги обгърна, беше стряскаща и непрогледна.“

   Всичко продължи няколко часа, без да мога да откъсна поглед от книгата. Стилът на писане на Ан Патчет се оказа толкова притегателен за мен, че почти не осъзнавах аз ли чета или някой друг реди думите в главата ми. „Белканто“ се оказа един изящно написан роман, който действително омагьосва. И въпреки че от време на време повяхваше заради нетактичните тиради на един от героите (някакъв си самозван генерал), чувството остана до края. Като че бях награден с една от най-пленителните истории, четени от мен през последните десетина години. Всъщност в нея не думите са възвишени, а идеята за едно духовно пречистване (странни думи в моята уста, да знаете), стелещи се като атмосфера наоколо. Изказът е плавен и ненатрапващ се, като безкрайно пътуване на вълна, която никога няма да се разбие в бряг.
   Сцената е камерна, мащабите са сведени до една голяма стая, където известен японски бизнесмен празнува рождения си ден. Тя е част от дома на вицепрезидента на някаква измислена испаноговоряща държава (някъде из Южна Америка, може би), в която традиционно присъстват революционери и всякакви други вечно настроени против правителството си групировки. Оперната певица Роксан Кос е в центъра на събитието. Рожденикът дълги години я е следвал в различни държави и някак се е свързал емоционално с нея. Гостите са отбрани и се радват на празника – рядко събитие в тази размирна част от света, в който инвеститорите почти не се срещат. След края на една от песните нахлуват терористи с цел да пленят президента на държавата, дал дума да присъства, но отказал се в последния момент заради любимия си сапунен сериал. Стотиците гости от различни националности изпадат в паника. Полицията реагира моментално и обгражда сградата. Тук Ан Патчет е поставила граница – събитията не се пренасят навън; оттам се чуват само виковете по мегафоните и вълненията на зяпачите. Голямото помещение се превръща в един малък свят, в който всеки един от героите се опитва да намери смисъл в живота си, докато е поставен под заплахата да го загуби.
   В състава на терористите присъстват и деца – нещо крайно неестествено за самите тях и за разбиранията им. Те произхождат от бедни семейства и са убедени, че вършат всичко в името на народа си и свободата му. Всички са въоръжени до зъби и са готови да използват оръжията си. Но най-солидното оръжие притежава самата Роксан Кос – пленителен глас, способен да разчувства и най-закоравелите типове. Връзката между всички присъстващи се оказва точно този глас, неподдаващ дори пред езиковите различия. Отношенията между терористите и богатите гости започват да променят и двете страни.
   Ан Патчет е дала думата на всички  главни действащи лица: мисли, преоценки, страхове, предразсъдъци, спомени, лични драми. Нуждата да контактуват помежду си ги поставя в една наглед невъзможна ситуация – да намерят път един към друг, за да имат опора срещу натрапника. За гостите натрапниците са терористите, а за терористите – прекалено голямото количество хора, от които изобщо не се интересуват, но нямат избор, защото главната им цел – президентът – липсва. Малко по малко „диваците“ от джунглата се пренастройват, откривайки удобствата на цивилизацията, а бизнесмените и политиците започват да обръщат внимание на дребните детайли, пропускани с лека ръка, докато са управлявали големи компании. В тази ситуация е невъзможно да не се появи и любов – тръпчива, но истинска, и още една – към музиката и човешките ценности.
   Как изживях тази книга, само аз си знам, но със сигурност се чувствам обогатен и доста по-заситен – с емоции, литературна магия и воля. Последното ми трябваше, защото от чудене кога най-сетне да започна книгата, съм пропуснал часове, които съм могъл да прекарам с поне две хубави книги. А „Белканто“ е истинска и неподправена книга, каквато се пише с любов към читателите и изкуството. Сега само си мечтая да чуя и аз една Роксан Кос на живо, точно такава, каквато е описана от Ан Патчет. Но не би.
   Оценка ли? Тази книга може да се възприеме по много различни начини. Аз почувствах идеята и връзката читател-писател, повечето герои ми станаха близки, а удоволствието присъстваше постоянно. Може да се чете бавно, но и бързо, ако читателят е нетърпелив и не иска да се занимава с проникновенията на този или онзи. Но съм абсолютно сигурен, че нито една страница не е излишна и нетърпението на читателите си е лично техен проблем. По едно време и аз проявих такова, но разбрах, че няма как иначе книгата да разкаже тази история, ако не е написана точно по този начин.
Оценка от мен: 4.4 / 5
Други ревюта:
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s