„Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел

   За цивилизацията и цивилизацията след нея

 1-84837487  Нямам особено подходящо заглавие за ревюто на тази книга. Като че цялото ми впечатление от нея се размива прекалено много и нито едно изречение не е достатъчно ярко, за да служи като отправна точка. Би ми било интересно и да надникна отвъд книгата, след края ѝ, защото цялата тази смес от минало и настояще, размесени по необичаен начин, не ми беше достатъчна, сякаш историята можеше да продължи безкрайно дълго в още няколко тома. „Станция Единайсет“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Борислав Стефанов) стои доста встрани от повечето антиутопии и не създава достатъчно напрежение, за да може читател като мен да се задъха подобаващо и да забрави всичко останало за известно време. Все пак я има тръпката и постоянното очакване безредните сцени да акумулират в себе си достатъчно връзки, за да придобият завършеност.
Признавам, че в главата ми преминаха доста изненадващи сюжетни развръзки, които постепенно отпадаха една след друга – може би малко разочароващо на фона на гордо спечелената награда „Артър Кларк“. През цялото време ме водеше интригуващото „… защото да оцелееш не е достатъчно“, пътеводната светлина на процесията от оркестранти и актьори, наречена Симфонията. Какво очаквах и защо съм го очаквал, едва ли ще е толкова интересно за читателя на това ревю, защото представлява един своеобразен бъркоч от фантазиране и гадаене и не ми се иска да се натрапвам излишно.
   Както сигурно се досещате, в „Станция Единайсет“ цивилизацията приключва по един предвидим начин – с помощта на „грузински грип“, който покосява почти цялото човечество, оставяйки на оцелелите само спомените, които могат да си споделят вечер около лагерния огън. По-възрастните вървят напред с мисълта за изгубеното, а младите се опитват да си представят какво означава да живееш сред гъмжащите от забързани хора градове и време, което никога не достига, за да се почувстваш щастлив. В книгата има една постоянно нагарчаща тъга, една неудовлетвореност, която почти ме караше да въздишам и да ставам нетърпелив и раздразнителен. В началото има една смърт на сцената, която сякаш се готви да разгърне историята, но малко по-късно Емили Мандел ни прехвърля двайсет години след края на познатата ни цивилизация, за да попътуваме със Симфонията сред останките. Учудващо или не, но пътуващата група на оркестрантите и актьорите са едва ли не последните стожери на културата и изкуството, поставящи Шекспир пред оределите редици на опитващите се да оцеляват хора. В умовете им блуждаят спомените на изгубеното, но като че в това изгубено личат само едни пропилени животи. Някога е имало самолети, изкуствени светлини, мобилни телефони, работещи телевизори… И какво от това? Предишното вече може да се върне само на сцената, където е нужно само музика и актьорска игра. Нищо друго. А ако е поставена и цел, то пътуването може наистина да придобие смисъл.
   Емили Мандел е разпръснала в книгата си многобройни нишки, които свързват героите с миналото им. Разгръща се една цяла вселена от минало, което да направи спойката с постапокалиптичното бъдеще, да разкаже за безсмислието на една неможеща да има бъдеще цивилизация, основана на дребните удоволствия и лични страсти, живот след богатство и известност. Артър Леандър умира в началото и като че животът му, изпълнен с главни роли и бягство от светкавиците на фотоапаратите, свършва като угасена лампа, без да остави съществена следа. Емили Мандел разказва за всички онези опити за живот, които могат да се опишат като „нищо особено“ след един апокалипсис. Остават късчета, които никой не може да навърже смислено. В ума на порасналата Кирстен Артър е като призрачно присъствие – някога го е имало, но сега е просто откъслечен спомен.
   Книгата на Емили Мандел е доста странна на фона на десетките други антиутопии. Не мога да я поставя сред останалите, отличаващи се с живо и напрегнато действие. Тук има едно постоянно натрапено очакване нещо да се случи, но постоянно бяга в неопределима посока, която е разпръсната като парченца на пъзел, без видими табели, които да упътят. Но пък човек може да впрегне доста мисъл и да се опита да разгадае и конструира сам историята. Емили Мандел не разказва опростено и предвидимо – голям плюс за борбения читател, който не се оставя на плоските сюжети и лесните развръзки.
   Има още няколко ревюта, които водят в най-различни посоки и доказват, че „Станция Единайсет“ е наистина особена книга. Вижте и тях, а аз се захващам със следващото ревю.
 
Оценка от мен: 3.7 / 5
 
Други ревюта:
 
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s