„Подчинение“ на Мишел Уелбек

   Изборът подчинение

   1-195464_b   Откакто се появи „Подчинение“ („Факел Експрес“, 2015, с превод на Александра Велева) на Мишел Уелбек на една определена дата, с придружаващо събитие, нямащо нищо общо със самата книга, в мен се зароди любопитство, както, предполагам, и в много други хора. Още преди да бъде разпространена към широката аудитория, главно почитатели на самия Уелбек, книгата беше „напоена“ с илюзии и мистичност, сякаш е обременена с магия, а авторът ѝ бе нарочен за вестител на едно почти библейско послание. Самото четене на книгата се превърна в задължение на всеки, който, поради някаква причина, мисли и премисля ситуацията с бежанците и зачестилите атентати на европейска територия. След куп отлагания и преценки дали изобщо на мен ми се чете политически ориентирана книга, няколко месеца на четене и препрочитане на коментари, реших най-после да се предам на любопитството си, без да знам как пише Уелбек, какво цели и дали изобщо ще ми хареса. Е, наистина се предадох – подчиних се.
 
   „Подчинение“ съдържа нестройната и леко объркваща история на един университетски преподавател, запленен от Жорис-Карл Юисманс. Уелбек е избрал за свой герой един отчаян и песимистичен интелигент, неспокоен свидетел на промяната и омаломощаването на собственото му тяло, с никакви амбиции и предусещащ собствената си личностна смърт. Франсоа смята себе си за непотребен и изхабен, не само заради неуспехите във връзките си с жените, но и заради литературния си фетиш Юисманс, с когото сякаш безболезнено са се сраснали. Траекториите на мислите му задължително се пресичат с тези на писателя от 19 век в опит да замаскира липсата на изгубената си идентичност. В един момент достига до период от живота на Юисманс, в който на 44 годишна възраст той се отдава на вярата си. Самият Франсоа е достигнал тази критична точка във възрастта и започва личностното си „изключване“ от света, който го заобикаля. Последната приятелка е просто поредната батерия за безлюбовната му ерекция. Той знае, че в един момент ще бъде нарочен за смяна и просто очаква това да се случи. Остава му да спори с телевизора – интерес на отшелник без перспектива и начин да излезе от дупката.
   Точно на телевизионния екран се случва нещо може би изненадващо – Мюсюлманското братство, третата по големина партия във Франция до този момент, печели изборите и на фокус излиза фигурата на Мохамед Бен Абес, за когото в центъра на всичко стои не икономиката, а образованието. Сериозен, мил и убедителен, той успява да приобщи към себе си уморените от политическите врътки отляво и отдясно граждани, които остават спокойни и в плен на харизматичната му особа. От тази невероятна трансформация в политическата система на едно западно общество се възползва Саудитска арабия, която излива купища петродолари в нововъзникналите мюсюлмански университети и с това надъхва преподавателите да приемат исляма, за да получават тройни заплати и облагите на шериата: повече от една съпруга и живот нашироко. В същото време парите за светските университети се намаляват драстично. Случват се още безброй неща, които няма да изброявам, но ще вметна, че според мен Уелбек не е напипал вярната формула. Демокрацията позволява да се печелят честно избори от най-силната или хитра партия, но пречи да бъде обсебена по такъв лековат начин. Къде е разковничето?
   Уелбек изобщо не разтърсва с тази книга, това не е и целта ѝ. „Подчинение“ е прекалено безропотна и спокойна, не се сборва нито с религиозните, нито със светските устои, не търси скандали и не е стреми да убеждава в нещо. На Франсоа му е отнета идентичността – всичко с някаква физическа и емоционална стойност в неговия живот се изпарява като от магазин в ликвидация. Той не е получил това, за което е живял – смисъл и доволство. В случая Юисманс е просто една патерица, прикритие за безперспективността и липсата на смисъл във всичко друго. Чрез Франсоа Уелбек извежда на показ западните ценности и морал, как те се израждат в една непълноценна система, изкована от политическите интереси и стремежи. Тук прозира културата на подчинение, вплетена дълбоко във всеки човек, поел по пътя на една хиперболизирана цел, украсена с мечти и замаскирана като щастие. Уелбек му отнема всичко, до голо. Франсоа престава да съществува сам за себе си, приключва работата си по Юисманс и започва да търси нова идентичност. За него обвързването с исляма е просто поредната крачка и той я пристъпва безропотно – подчинен и затворен в златната клетка.
   Според мен Уелбек използва хитрост. Романът му е настроен да обърква и сътворява въпроси. Това е просто една възможност, казва ни той, възможност да започнем да мислим не чрез политическите и дори литературните си кумири. Ние всъщност не сме част от религиозен или светски култ, не принадлежим на определена социална среда или институция. Но сме подчинени от раждането си и никога не сме били свободни. Ако ни посочат един-единствен път, просто тръгваме безропотно по него, защото не знаем, че има други. Защо ли? Защото сме обвързани икономически, религиозно и чрез образованието си към подчинението.
   Но самата книга няма силата да променя нещо, тя е просто енергийно блокче, което ще изядем, смелим и отделим след известно време. Не бих я оценил високо.
Оценка от мен: 3.2 / 5
Други ревюта:
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s