На война срещу грешниците в средновековен стил
Отдавна не бях пътувал мислено толкова назад във времето. А книгата на Ромен Сарду ми направи впечатление още преди повече от две години, но поради купищата приготвени за прочит, все не ѝ идваше реда. Наскоро взех да си преглеждам „древните“ списъци и да вадя от забвение по някоя чудесия като тази. Излишно е да споменавам, че хоръроподобните сюжети и мистификациите на Църквата са винаги добре приети при мен, а слети в едно цяло, почти ме изпълват с екстаз. И така се стигна до прочита на „И опрости нам греховете“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Владимир Атанасов). Тук са описани подробно издевателствата на Църквата с такава неподправена образност, че сегашното състояние на тази институция говори по-скоро за хвърляне на прах в очите, отколкото за някакво покаяние заради мрачната си история. Нещата са особено ужасяващи именно в Тъмните векове, за което време става въпрос в тази книга. Ромен Сарду е написал много силен роман, събиращ в себе си няколко жанра и нескромно подлютен с религиозна диващина. Да кажем една молитва и да продължим.
1284 година, Франция. Зимата се оказва страшно люта и всички пътища в по-отдалечените райони на Драгуанската епархия са почти непроходими. Но въпреки суровите условия и опасностите, дебнещи на всяка крачка, в Драгуан пристига свещеникът Ено Ги и научава за скорошната жестока смърт на епископ Акен. Смелчагата е повикан именно от епископа, за да поеме божиите дела в наскоро преоткритото отдалечено селце Йортлу. Всъщност Йортлу е по-скоро легенда в очите на местните жители, които изпитват неописуем ужас само от споменаването на името му. Последната капка слагат намерените човешки останки на трима души край една река, извираща от местност край зловещото селце. Всички са абсолютно сигурни, че ако в Йортлу все още живеят хора, то те отдавна са престанали да служат на Църквата и са се превърнали в кръвожадни слуги на Дявола. Въпреки всичко Ено Ги е решен да изпълни мисията и и да върне отново в лоното на църквата заблудените нещастници. Само че в селцето нещата стоят по съвсем различен начин и свещеникът ще трябва да прояви изключителна съобразителност и търпение, за да си свърши работата.
Друга линия в сюжета проследява викария Шюке, който се наема да закара останките на жестоко убития епископ Акен далеч от юрналите се да обругават трупа му Драгуански жители. Посоката е Париж, а пътят до там е пълен с премеждия и опасности, описани пределно натуралистично от Сарду.
Третата нишка проследява мрачната съдба на синът на легендарен воин, който вместо да се отдаде изцяло на божиите дела, се впуска в разгул и сатанински извращения. Църквата е подготвила за него специален обред, наситен с непоносими за човешката воля мъчения, за да го върне в правия път. Сарду отново не оставя и капка съмнение, че ще е милостив към читателя.
„И опрости нам греховете“ е от онези мрачни и ужасяващи истории, които изглеждат колкото реалистично, толкова и налудничаво, особено на фона на постепенно реформиралата се Църква, забегнала от буквалистичните тълкования на религиозните текстове. Според мен поредната стъпка ще е отказ от библейското летоброене, според което Вселената е на няколко хиляди години. А дано! Друг въпрос е, че към ден днешен е почти невъзможно божиите служители да се поддържат чисти и отдадени изцяло на светите си дела, без да се изкушат от нещо светско. В книгата на Ромен Сарду са вкарани едва ли не всички стари грехове на Църквата като институция. Направо да настръхне човек! Добре че днес е пожелателно да си религиозен. Поне по нашите ширини.
С удоволствие си припомням и „Дъщерята на палача“ на Оливер Пьоч, която не пада по-долу от тази. Сами ще разберете защо я споменавам.
Ако има нещо, което да добавя, то ще е да видим още някоя книга на Ромен Сарду, защото пише страшно увлекателно и не се съобразява с това дали читателя няма да си изповръща червата, докато чете. Аз пък ядох ядки и все още съм добре.
Оценка от мен: 4.3 / 5
Други ревюта:
Advertisements
