„Монахът“ на Матю Грегъри Луис

   От благочестието до изкушението

      Рядко ми се случва да чета книги на повече от век, а „Монахът“ („Deja Book“, 2016, с превод на Слави Ганев и Радостина Горанова) е написана преди повече от два. Ясно е, че това не е исторически роман, а самата История от плът и кръв, така да се каже – един литературен пра-прадядо на куп жанрове и вестител на цяла плеяда класически произведения, които все още се четат с наслаждение и любопитство от съвременните читатели. Всъщност тези увековечени книги вече не могат да бъдат четени с мисълта просто да ни развличат или да бъдат поставяни наравно със съвременните. Изминалите векове няма как а бъдат пренебрегнати с лека ръка. Тук не става въпрос дали тези книги ни увличат достатъчно, за да им поставим висока оценка.

   „Монахът“ е шедьовър за времето си, извор на идеи за литературната история и истинско ковчеже, натъпкано до откат със самородно злато. Именно оттам трябва да започнем. Представям си какъв труд трябва да е хвърлил преводачът Слави Ганев, за да мога аз и другите читатели да намерим по-лесен път към творението на Луис, без да изгубим посоката. 260-те му бележки в края на книгата помагат изключително много да се повдигне завесата над романа. Самият Матю Луис е един от тези, без които почти нищо в литературата нямаше да е същото, каквото го познаваме днес. И след тези лични уточнения, можем да пристъпим към основното ястие.

   Основната линия в „Монахът“ проследява пътя на Амброзио от благочестието до изкушението. Благочестие? Амброзио е един от онези затворници на религиозен култ, които вегетират в монашеската килия, но раздават нравоучения и наказания, основани на изкуствено вкоренени в съзнанието му вековни стереотипи, без да си е изградил представа за външния свят. Тук не става въпрос за вяра, а за наследен страх от наказания, култивиран в най-ранна възраст. Амброзио се оказва в плен на амбициите на Църквата да изгради образа на „идеален“ проповедник, който няма как да съгреши, понеже няма никакъв досег до светското. Това е идеален начин да се превърне в жив светец и да послужи за пример на „грешниците“, които се нуждаят от вечната спасителна сламка в свят, принизяващ човешкото, но възхваляващ божественото. Всъщност Луис е изградил образа на марионетка, която в един момент ще започне да усеща физически природните дадености на тялото си. Църквата може и да му е отнела ума, но няма как да контролира тялото.

   В края на ХVIII век смелостта на Луис да се противопостави на догмите чрез литературата, го поставя в трудна ситуация. Един абсолютен светец се поддава на женската съблазън и попада в лапите на греха, за да илюстрира нагледно, че пропадането е неизбежно, ако човек бъде поставен пред такива условия, без самостоятелно да е стигнал до собствената си „истина“. Образът на Амброзио е прекалено ярък, прекалено жив, прекалено истински, за да не доведе до скандал и опит за цензура. В романа си Луис се опитва да пресъздаде цялостна картина на тогавашните порядки, да запознае публиката си с множество образи, поставени в незавидната позиция да изпълнят определени задачи, за да се постигне търсеното внушение. Мисля, че „Монахът“ е написан, за да се обърне повече внимание на слабостите на Църквата, която по онова време се явява като съдник на всичко, но няма моралната сила да ръководи ума и стремленията на паството си. Страхът от божествено наказание няма как да възвисява духа и да поддържа вярата, без да разруши впоследствие стремежа за каквото и да е друго, основано морала и ценностите.

   Няма как да не съм доволен от възможността да се насладя на един от емблематичните романи в литературата. „Монахът“ е важна книга, и въпреки, че е на цели два века, продължава да буди интерес в днешните читатели. Оценката ми в случая не е толкова важна, но не мога да не си направя удоволствието да я поставя в края на ревюто.

Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5

 

Други ревюта и материали:

 

Книголандия

Operation kino

Аз чета: тук и тук

Под моста