„Петата купа“ на Дан Симънс

Шерлок Холмс разследва в компанията на Хенри Джеймс

1-1837477

   Ясно е, че Дан Симънс не е кой да е на литературната сцена и едва ли някой негов почитател ще пропусне възможността да изчете поредната тухличка в негов стил – нашироко и подробно, без да се съобразява с мащабите на темата, а само със стихийното си въображение, което, към ден днешен, би респектирало и най-умелия разказвач на истории. Ясно е и това, че тетралогията „Хиперион“, „Илион“ и „Олимп“ ще останат доста дълго като един своеобразен връх в творчеството му. Тях ги четох преди години и не съм им писал ревюта, но държа винаги да ги споменавам щом стане въпрос за епична фантастика или е намесено името на Симънс. Преди две години пък останах приятно изненадан от „Ужас“, който ми показа, че Симънс все още не е казал последната си дума и държи едно много високо ниво. В нея се видя, че писателят има интереси към Историята, което се вижда и в „Петата купа“ („Сиела“, 2015, с превод на Васил Велчев).   Последният роман на Симънс обаче е доста по-различен. Мащабът отново е главната атракция, но вече се вижда цялата широта на същински енциклопедичен ум, чрез който една обикновена наглед крими история може да побере в себе си солидна компилация от фактология и фикция, разгърната без оглед на читателското търпение (което в случая е необходимост от първостепенно значение!). Ако питате мен, по-добре не търсете тук класически Симънс. Просто се отдалечете максимално от предишните му произведения и се настанете удобно, защото ви чака криминална загадка с мащаб на историческа сага от най-пълнокръвен викториански тип, плюс някои почти конспиративни биографични подробности за писателите Хенри Джеймс и Самюъл Клемънс (известен като Марк Твен). Да не забравя и купищата провокативни нови подробности от живота на прочутия детектив Шерлок Холмс, който чрез своята дедукция достига до необичайната идея, че е литературен герой и играе по свирката на един не особено добър в разказваческата професия писател. Последното твърдение е надълго и нашироко изложено с помощта на един сборник с истории за Холмс от твърдия по отношение на детектива критик Хенри Джеймс.

    Годината е 1893-а, а Джеймс е решил най-после да сложи край на противоречивата си и изпълнена с разочарования писателска кариера като се хвърли във водите на Сена, заедно с малка кутийка, съдържаща прах от починалата му сестра. Докато моментът на развръзката наближава, отникъде се появява Шерлок Холмс и успява да го въвлече в един от своите заплетени случаи – (само)убийството на занимаващата се с фотография Клоувър Адамс, което налага отпътуване за САЩ и проучване на един от най-потайните частни клубове – „Петте купи“. Тук Симънс бърка дълбоко в конспирациите, за да вдъхне живот на една стройна, но пределно опасна организация на анархисти, която е решила буквално да затрие маса държавни глави, политически лидери и други важни персони. Всичко идва от постоянно растящите тълпи от емигранти, посели семето на социалистическите идеи в САЩ и бързо превърнали се в анархистка напаст, командвана от един пределно известен на Холмс злодей.
   „Петата купа“ наистина е мащабен за да е просто едно криминале. Ако сте наясно с историите за Шерлок Холмс на Артър Конан Дойл знаете, че детективът е герой повече в разкази и само в четири романа (които не са особено обемни), тъй че ви очаква нещо доста по-стихийно по своя замисъл. Освен че Симънс „възкресява“ Холмс две години след предполагаемата му трагична смърт, той нанася доста солиден удар по репутацията му, разнищвайки с помощта на Хенри Джеймс градената с толкова усилия негова кариера. През повечето време Джеймс го ненавижда и подценява, поставяйки под съмнение всичките му качества, а наред с това принизява Дойл като посредствен писач на третокласна литература. Но като се замислим, легендарните образи са легендарни именно защото им е „опростено“ онова напълно човешко състояние на живот със стотици предразсъдъци и грешки, които се замитат в ъглите, за да блесне един майсторски режисиран образ. Дори подкрепям Симънс, че не се е оставил на клишето, а се е разпрострял далеч отвъд поносимото за един почитател на Шерлок Холмс. Дори самият детектив изпитва съмнение, че е просто литературен герой и жертва на недомислици и ниска художествена стойност.
   За мен е похвално старанието на Симънс да „влезе под кожата“ на една епоха чрез претворяването на литературния стил от онова време и вкарването на плеяда от писатели и по-известни личности. Спомням си пълното обсебване покрай четенето на „Дракула“ на Брам Стокър и „Картата на времето“ на Феликс Палма. Едната е писана точно по времето, в което се случват събитията в романа на Симънс, а другата претворява това време по също толкова обсебващ начин, „обогатявайки“ биографиите на Хърбърт Уелс и останалите известни автори по това време, както Симънс прави това с Хенри Джеймс и легендарния образ на Шерлок Холмс. Ако се хванете да проучите сериозно нещата, няма как да не съзрете богатата жила, от която Симънс е черпил с пълни шепи. Да, „Петата купа“ е твърде различен от всичко, написано от автора, но пък това не пречи да е достоен за перото му.
   Оценка от Книжен Петър: 4 / 5
 
Други ревюта:
 
Advertisements

One thought on “„Петата купа“ на Дан Симънс

  1. Pingback: „Лешояди“ на Дан Симънс | Книжен Петър

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s