„GRANTA България 5: Емигранта“ – списание за нова литература

Човешките истории на емигранта

1-25648182   Хубавото на списание „GRANTA България“ („Жанет 45“, 2015) е в богатото съдържание и разнообразието от автори, макар всеки брой да има своя тема (освен „GRANTA България 4“, чиято тема е „Без тема“). Изумително е през колко гледни точки може да премине човек чрез само едно книжно тяло. Продължавам да смятам списанието за верен помощник, когато ми е трудно да си намирам добре пишещи автори на проза. За съжаление нямам необходимата закалка да пиша и за поезията, но с удоволствие изчитам и тази част. Все пак има доста колеги, които ѝ обръщат по-специално внимание. Ако не знаете за тях, добре ще е да инспектирате солидното количество блогове. Мненията на пишещите ревюта четящи са важни, ако търсите насоки в литературата. А ще е хубаво да надниквате от време на време в „GRANTA България“, защото съдържа и текстове на малко известни у нас автори и потенциални бъдещи любимци. Списанието си има характер и това се вижда отдалеч. 

   Този брой започва с тих, но смислен разказ за група емигранти в Лондон и тяхната аклиматизация на непозната територия. „Напрегнато очакване“ на Аамер Хюсеин е скромно но приятно допълнение към тази толкова важна напоследък тема.

   Вторият разказ е истинско съкровище, не защото авторът е Андрей Велков (все пак и това има значение), а защото разказва за един бездомник с необичаен талант или нещастие за самия него, ако мога така да го определя. „Пак ще се усмихвам“ говори на езика на обикновените хора за чувствителна тема, настанила се по нашите ширини още от началото на 90-те. Няма как да не разпознаете мястото, на което се развива действието, ако сте се разхождали наоколо. Не познавам такъв Велков и съм приятно изненадан. Знам, че е особено чувствителен към някои теми, което ясно се вижда в последният му засега роман – „Няма закога“.

   „Парижката интифада“ на културния историк и биограф Андрю Хъси повдига завесата над живота в предградията на Париж, но не този Париж от романтичните пътешествия, модната индустрия и изисканата кухня, а един мрачен, опасен и изпълнен с омраза, антисемитизъм, бунтове и милион емигранти от бившите колонии, които са дошли във Франция, за да я мразят по-отблизо. Хъси е написал кратък, но въздействащ текст, едно нелеко пътуване сред радикалните маси – маргинали или просто борци за справедливост, реални противници на политическата система и медии във Франция, или просто объркани хора, които отвръщат на удара. Споменаването на Мишел Уелбек и „Платформата“ засилиха доста любопитството ми. Сега няма как да я пренебрегна.

   „През XIX в. Шарл Бодлер пише, че Париж е преследван от духовете на миналото си, от „призраци посред бял ден“. В началото на XXI в. призраците на колониалните и антиколониални атентатори, от Алжир до Бейрут, от Конго до Руанда, продължават да се явяват в предградията посред бял ден. Може би Франция има нужда не от твърди политически решения или дори психиатрия, а от екзорсист.“

   Надя Захариева влиза в „GRANTA“ с три разказа. „Бдинци, лъвове, титани“ връща епизод от Сръбско-българската война, с характерен за онова време изказ. „Душата на бодливите растения“ е като елегия за борческата (на борчѐтата) душевност след пръкването на демокрацията по нашите земи. Но най-запомнящ се е третият – „Пръдня на вятъра“, който покрива изискванията за свежа и изпълнена с хумор история за емигрантски неволи, любов и стихове. Тук Захариева показва свой почерк, без да натрапва преразказани вицове. Страшно ми допадна.

   За пръв път чета произведение на сомалийски писател и съм много заинтригуван. Нуруддин Фарах явно е доста популярен извън България, защото има международни награди в колекцията си. Разказът му „Кръстосани кости“ се отнася именно за живота с Сомалия и проблемите на тази разпокъсана държава. Главният герой издирва доведения си син, като му се налага да направи контакти с местните главатари, защото именно те разполагат с влияние и приятели, които могат да му свършат работа. Макар и просто епизод с неизвестен край, произведението ми се стори любопитно. Ето с това е ценна „GRANTA“ – че ни запознава с творчеството на подобни писатели.

   Изобщо не бих повярвал, че в „GRANTA“ ще открия и преглед на ранните теории в квантовата механика, но публикацията на академик Иван Тодоров – „Квантово преплитане“ – е точно за това. Беше наистина интересно, пък и много от споменатите теоретици са емигранти. Добре, печелите точка. 🙂

   „Пристигания“ на Санджив Сахота е въздълъг разказ за група преселници от Индия в Англия, които работят по строежите. Харесаха ми свободния изказ и ненатрапчивия сюжет, обхващащ и странен емигрантски брак за получаване на облаги от правителствените програми. Сахота има дар слово и бих прочел още нещо от него. А пък историята му е доста интересна. Той прочита първият си роман („Полунощни деца“ от Салман Рушди) една на 18 годишна възраст и е абсолютно запленен от литературата. Страхотно.

   „Театър изгнаник“е тъжна история за проблемите на една артистична трупа от Беларуският свободен театър с властта по времето на Лукашенко. Наталия Каляда, Николай Халезин и Том Стопард са част от участниците, изпитали на гърба си диктаторските набези на настоящия „владетел“ на държавата. Докато чете този текст, човек не може да се зарадва или да му стане интересно. Тъжно.

   „Панталонът на Амада“ на Светлана Дичева сякаш прави тъжна равносметка на един съсипан от нелечима болест живот. Самото заглавие поставя в центъра на разказа дребен детайл, който придобива странна значимост пред лицето на смъртта. Спомням си чудесния сборник на Дичева – „Парти за разглезени самотници“ – и ми прави впечатление нежната чувствителност, с която пише разказите си. Добър е, макар и тъжен.

   „Мъката на непознатите“ на нигерийката Чимаманда Нгози Адичи среща двама непознати, за да преплете съдбите им… ако е възможно. Отново емигрантска история, но някак не успях да си изградя стабилно мнение за авторката. Според мен силата ѝ трябва да се търси в друго нейно произведение.

   Стигаме до Велина Минкова и нейният разказ „Черква“. Историята не е оригинална, но от някакви сантиментални подбуди към книгата ѝ „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, която четох преди време, се престраших да потърся любопитни подробности сред дребните нюанси, по които човек може да разпознае даден стил на писане. Минкова е много интересен разказвач, който подбира характерни за времето на повествованието подсказки, и живелите тогава потъват в собствените си спомени, сякаш им се поднася нещо любимо от детството. Заминаването за САЩ в началото на деветдесетте е логично решение за хиляди по онова време. Има очаквания, трепети и почти неземна радост при пристигането. Поколението на седемдесетте е първото, чиито мироглед не е бил напълно формиран до настъпването на демокрацията (както е било и при самия мен), и търсенето на западния рай при тях е като идея фикс. Но дали наистина това е щастието? В този разказ има много от онова време. Прекрасен.

   „Разговор през времето“ на Рут Одзеки (Озеки) е автобиографичен текст за произхода на авторката и силната връзка с дядо ѝ. Не бих казал, че ме развълнува много, но пък това може да направи книгата ѝ „Създания от време“, която все някога ще прочета.

   Още един сомалийски автор! „Филзан“ на Надифа Мохамед разказва за нелекото всекидневие на една жена от правителствената армия на Сомалия – страна на оръжията, бунтовниците и невинните жертви, покосявани всекидневно от куршумите на „справедливостта“. Отново съм развълнуван, а и любопитен за онова, което става в тази част на света. Силен разказ.

   Ето го и най-странният разказ в списанието – „Телевизорът“ на Христо Раянов. Преди броени дни излезе неговата „Ами ако? България на три морета“, която скоро ще чета. Странен ми е, защото звучи едновременно като откровение и насилствено погазване на илюзиите на българина. Мога да разсъждавам изключително много над него, но това ще е излишно точно тук, в едно въздълго ревю. Само ще кажа, че става въпрос за един млад човек и един възрастен комунист, за стар телевизор и отговор на въпроса откъде идват и накъде отиват хората. Останалото ще разберете, когато го прочетете.

   „GRANTA България 5“ съдържа и поезия от Димитър Ганев, Стойчо Младенов, Георги Рупчев и Лъчезар Лозанов, която също прочетох, но не ми се отдава да анализирам. А пък разказите на Димо Димов, Любослава Трайкова, Никол Краус, Иво Иванов, Мая Хъргович и Марио Варгас Льоса не ми направиха някакво впечатление. В средата са разположени фотографиите на Димитри Стефанов.

   Като цяло съм доволен от този брой и се надявам следващият да ми донесе повече емоции. Заглавието му – „Отвъд болестта“ –  е пределно ясно, тъй че ще се настроя за тази тема. Скоро ще представят брой 7 – „Градът“, а все още се набират ръкописи за номер 8, който носи изненадващото име „Kleta majka Balgariq“.

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s