„Писъци“ – антология, множество автори

Хорър писъци за всеки вкус

   Ето го и първият сборник на „Horror Writers Club LAZARUS“, който започна устремното си пътешествие към сърцата на почитателите на страшни истории. Такива сборници обогатяват неимоверно много жанровата литература от български автори, като дори често приемат култов статус за почитателите на хорър истории. Спомням си с добро чувство антологиите, които излизаха преди години, изкарвайки чудо след чудо от българската жанрова мисъл. Наследниците им взеха постепенно да запълват появилата се празнина на литературната сцена, макар и трудно и с доста мъки. Почитателите на този специфичен жанр не са милиони в България, за разлика от тези на лесносмилаемата и печалбарската литература, но ги има. Затова сборникът „Писъци“ („Гаяна“, 2016) се явява като боец на този фронт и се опитва да обедини отново любителите на хоръра. Тук има седемнайсет хорър разказа, всеки със своя специфика и идентичност, което отговаря и за авторите им. Самата поредица „Колекция Дракус“ е вече пълна с чудеса, които постепенно минават и през мен, но номер 13 се явява пред почитателите си като екстремна машина за смърт, рядко срещана по нашите земи. Макар да ми се струва, че някои от разказите не са изцяло по вкуса ми, крачката е направена и наистина е голяма. Повечето разкази са едни от най-добрите образци на авторите им (доколкото имам поглед към произведенията им) и всеки може да открие автор, чиято литературна кариера да следи. Пет от тях смятам за нещо изключително, а почти всички останали ми направиха добро впечатление. А да не забравяме и корицата, сътворена от Петър Станимиров, когото всички познават много добре. Сега да видим по-подробно как стоят нещата.

   Началото е за Димитър Цолов и „Шарлатаниада“ – разказ за шарлатани и зловещо наказание, изпълнено в ефир. Страхотно е, че се намират български автори, които черпят от нашенските криминални сводки, както правят и западните му колеги. Няма как да пренебрегнете герои с имена като Люси и Марковски, особено ако ви навяват спомени за реални личности. А разказът е наистина добро начало на качествен сборник със специално подбрани произведения. Сега със сигурност знам, че ще чета и други неща на автора.

   В „Хаджиконстантиновата къща“ на Елена Павлова има доста екшън и страшни същества. И, невероятно колко по български може да звучи един хорър разказ! Кървищата и другите телесни течности са на линия, обаче го има и усещането на родното натурално творчество. Май за пръв път чувам за мори и мрави, което си е мой пропуск, но затова пък точно с тях историята буквално надгражда класическите западни страхотии, които всички познаваме много добре. А откакто разбрах, че ще излиза една тайнствена книга на име „Две луни“, започвам да проявявам повече интерес към творчеството на Павлова. Не че не съм чел нейни произведения, написани под псевдоним преди петнайсетина години, но тогава нещата стояха по различен начин.

   „Снайперистът“ на Дамян Д. Рейнов е от тези мистериозни разкази, които се разкриват към края. С лек хорър привкус и напомняне, че войната е непоносимо бреме за почти всички участници в нея, разказът замисля съвсем сериозно. Не познавам други произведения на Рейнов, но веднага ми се прииска да прочета.

    От „Саможертвата на твореца“ на Делиян Маринов може да се съди за отчайващото състояние на БДЖ, дори без да се вземе предвид пътникопотока. Шегичка. 😀 Все пак историята наистина се развива във влак на БДЖ, като има и бонус – канибализъм. Почти съм сигурен, че идеята му е да събере в едно класическия български манталитет, съчетан с гастрономическите предпочитания на определени групи от хора. Може би един от най-натуралистичните разкази в сборника, който действително носи солидни дози отвратителност и не се препоръчва за четене по време на хранене.

   „Приказка за смъртта“ на Иван Димитров е посветен на трагично загиналия блестящ преводач и автор Адриан Лазаровски. Темата е за смъртта, което не е изненадващо в случая.  Бих отбелязал характерността му, която носи тъга, но и доза приключенски дух. Заслужава да присъства точно в този сборник, защото събира в себе си цялата емоционалност на едно събитие, което е често срещано в жанра хорър. В това е и силата му.

   „Призраци и богове“ на Александър Драганов е много силен разказ, не само защото разчупва по нестандартен начин класическите произведения за призраци, а и заради характерната си българска жилка. Често абсурдно забавен и колоритен, разказът отнема първенството на Иисус като главно действащо лице в прогонването на призрачни създания и дава възможност на Аполон, Озирис, Маниту и кой ли още не да се включи в играта. Причината за това „кощунство“ е толкова логична, че просто зяпнах от изненада. Един от най-добрите, със сигурност.

   „Полуликия“ на Симеон Трифонов ме изуми с нестандартното си развитие. Не съм сигурен дали ми хареса повече историята в разказа или интересния стил, с който борави Симеон. Като цяло има достатъчно хорър, за да се намира на правилното място, но по-важното тук е плавността, с която превзема вниманието на читателя. В сюжета няма да дълбая, просто ще кажа, че този автор пише много добре и си заслужава похвалите.

   „Патологично обещание (и желание)“ на Слави Ганев е драматична история за безумно влюбения Филип, който е готов на всичко, за да спечели сърцето на любимата си, дори да използва нетрадиционни методи. Разказът далеч не е слаб, но очаквах съвсем друга развръзка. Може би точно това ми развали удоволствието от него. Самият Слави Ганев знае доста за жанра и се надявам скоро да го покаже в някой друг разказ. Засега ще допълвам впечатления от една негова история в книга-игра. За нея също ще пиша по-нататък.

   „От Санта, с любов“ на Иван Атанасов вече ми е любим, не само заради закачката със Стефани Майер и Стивън Кинг, а и защото като цяло поддържа страхотна колоритна атмосфера. Може би дори самият мистър Кинг ще го оцени подобаващо, ако някога го прочете. Заради такива разкази продължавам да чета хорър сборници.

   „Направѝ си сам“ на Сибин Майналовски е от разказите тип „до дъно“, както си ги наричам. Това общо взето значи, че героите се опитват да бъдат достатъчно изобретателни в желанието си да задоволят потребността си от насилие над своите жертви. И наистина Стамат се оказва доста изобретателен, главно защото любимите му писатели не са били щедри откъм хорър истории в последната година. Малко съм резервиран към подобен тип разкази, защото към ден днешен е доста трудно да се надгражда по темата. Все пак Сибин е достатъчно брутален тук, за да ми влее голяма доза адреналин. От скоро гледам към другите му произведения, тъй че тепърва ще градя мнение за него.

   „Мисията в Навурската планина“ на Донко Найденов е много обсебващ с темата си, но в същото време му липсват епичните пропорции, каквито смятам, че трябва да има. Доста бързо го прехвърлих и някак останах незадоволен. Ако се пренебрегне личният ми поглед към дължината, разказът наистина е изпипан много добре (все пак е разказ). Не знам откъде идва това, но изпитвам нездраво любопитство към художествени произведения, в които присъстват сериозни учени, занимаващи се с потвърждаването или отхвърлянето на истории, свързани с Библията.

   „Машината“ на Бранимир Събев със сигурност ще го запомня. От него съм чел доста и вече съм си изградил някаква представа какво да очаквам. Този разказ е от категорията на невероятните, които стряскат и впоследствие образуват неприятни асоциации. Е, точно това му е хубавото, защото точно по този начин се раждат страховете и хората се побъркват от ужас. Човекът и машината са стари врагове във фантастиката и хоръра, затова не е чудно, че доста често има смъртни случаи. Това е просто един от вариантите „живот в машината“, но е рядко добре изпипан разказ по тази тема. Страхувайте се, няма измъкване! 😀

   „Заразата“ на Иван Величков е хубава историческа препратка с хорър елементи, написана под формата изповед от един от папите през средновековието, когато е върлувала чумната епидемия. Тук силата на разказа се поддържа от религиозните страхове на хората по онова време. Явно е, че Величков има познания в тази сфера, които доста добре е вплел в историята си. Много ми хареса.

   В „Записване на завещанието“ на Явор Цанев има мистерия, тих ужас и злокобно очакване какво ще се случи по-нататък. Стилът му на писане ми е познат, но въпреки това винаги ме изненадва с повече. Тук става въпрос за злото в най-чистата му форма – безтелесно, обсебващо и обезоръжаващо, носещо страх, който не може да се обясни. То се прилепва към теб и променя същността ти. Едва ли съм способен да го опиша добре, както е направил Явор в разказа си. Един от най-добрите в сборника.

   „Господин Джоунс“ на Коста Сивов е от разказите, които започват спокойно, но впоследствие човек открива в тях скрита тайна, преобръщаща цялото си първоначално впечатление. Джоунс е с наднормено тегло и куп проблеми в личния живот. Цялата работа се състои в това, че спада към категорията на аутсайдерите. Един ден шефът му го привиква на разговор, представяйки му красива жена, която той трябва да обучи. Ето я и възможността да отпусне фантазията си и да се почувства в свои води. Сивов се оказа доста изкусителен разказвач, на когото тепърва ще чета произведенията. Първата среща е напълно задоволителна. Хубав разказ.

   „Господарят на болката“ на Валентин Попов – Вотан е американска история за насилие, перверзии и отмъщение. Попов е уловил спецификата на живота на северноамериканските индианци, които се появяват в разказа в натуралния си вид, с техните обичаи, ритуали и мистика. Тази тема винаги ми е била любопитна и с удоволствие чета такива разкази и романи. Разбира се, акцентът е върху ужаса и неговите многобройни проявления. Със сигурност обаче Попов има далеч по добри произведения. Възможно е да съм свикнал прекалено много със западния хорър и да търся повече действие на наша почва, особено от български автори.

   „Speculo Veritatis“ на Александър Цонков – Lostov ни пренася директно в зората на нефтената индустрия, когато типичен клонинг на Рокфелер се саморазправя с конкурентите си чрез насилствени методи. Ако не сте наясно, американските икони на индустриалната революция от XIX век са чиста проба инквизитори за работниците си, които мрат като мухи в мизерия и физическо изтощение, заради минималните си надници, за да напълнят сметките „богоподобните“ си шефове. Погледът на Цонков обаче е насочен към безпощадните методи на конкурентите в бизнеса с петрол да се съсипват един друг, без оглед на последствията за семействата и роднините им. Един такъв Рокфелеровец научава по най-гадния начин какво всъщност представлява в очите на хората, пострадали от жестокостта му. Имах малко по-различен поглед към този разказ, но и той спокойно влиза в категорията на хубавите хорър истории.

    Завършвам с добро чувство и обичайното за такива сборници потръпване от кеф. Има защо, мисля си. Българският хорър оцелява въпреки всичко и тепърва ще показва зъбите си.

Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5

Други ревюта:

My Fantasy Experience, Lostov, Shadow Dance, ART (Весислава Савова), Светът на ужаса, The dark corner и едно интервю за сборника с Елена Павлова в Сборище на трубадури