Демоните на безпокойствието
Кой е Лъвкрафт и защо се е заел да плаши хората? Всъщност той само пише за онова, което всички ние крием дълбоко в безсъзнателната част от себе си. Преди милиони години природата се е погрижила за оцеляването ни, като ни е „накарала“ да се страхуваме. Това е инстинкт за самосъхранение с необикновена сила, не напълно съзнавана, но с непреодолимо въздействие. С този магнетичен сборник, Лъвкрафт за пореден път доказва, че умовете ни са пълни с кошмарни създания, като само част от тях са сътворени от човешкото въображение. „Отвъд стената на съня“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) съдържа едни от най-провокативните и смислени произведения на автора, много от които почукват директно на портите на Ада. С удоволствие писах за всички тях, като се постарах да вградя своето реално усещане за текстовете.
Сборникът започва с разказа, дял името му – „Отвъд стената на съня“. Бих прежалил този разказ заради особените представи на хората от началото на 20-и век за много от нещата, които днес разбираме доста по-добре. Но е доста забавно да проследиш усилията на главния герой, който успява да конструира уред за надникване в сънищата, за да намери отговори на въпросите си относно психиатричните проблеми на пациент в лудница. Светът на Лъвкрафт си е цяла нова Вселена, пълна със странни същества и необикновени събития, които човек трудно може да възприеме. Затова пък учудването от смелия му подход в писането е наистина голямо.
„Къщата“ съвсем определено е за ценители. Освен че предлага доста изчерпателни подробности за столетната история на една къща и обитателите ѝ, тук се намесват доста по-необичайни сили от познатите ни полтъргайсти и призраци. В един момент се учудих на идеята на Лъвкрафт да предложи на читателя малко скучна хронология като за начало, но след прочита всичко изглежда логично и необходимо за целта на историята. Разказът е буквално обсебващ и, вярвайте ми, заслужава си всяка дума. Намесването на Едгар По по някакъв начин придава чар на разказа, а задълбаването във всякакви там подробности относно същността на злата сила е като описание, взето от учебник за демони. Невероятен, наистина.
„Котките на Ултар“ е кратък разказ, който ми се стори незадоволителен, но явно просто предните са ми направили доста голямо впечатление. Историята подава препратка към древен Египет и обожествяването на котките там. Мисля си, че щом Интернет е пълен с котки и котколюбци, то повечето хора няма да имат проблем с отмъстителите, наказващи убийците на тези пухкави и мъркащи същества. 😉
Фантастика! „В стените на Ерикс“ е интересен с това, че ни отвежда на друга планета – покритата с джунгли Венера, която поддържа сносен живот. А дали този живот е разумен, се опитват да открият търсачите на извънземни съкровища. Точно тук живеят гущероподобни същества, организирани в нещо като религиозен култ към красиви енергийни кристали, харесани за добив от хората. Може да звучи клиширано, но това е сблъсък на две различни по своята природа цивилизации, всяка от които си има свои приоритети и начин на живот. Тук хората са нашественици, опитващи се да заграбят реликвите на местните. Това съвсем определено напомня за „Аватар“, и то не случайно. В този разказ, писан през 1935 година, е дал и друга идея – невидимата преграда, от която няма измъкване. А пък мястото ми напомня за чаканата с нетърпение втората антология с ретро фантастични разкази, съставена от Джордж Р. Р. Мартин – „Old Venus“. Дано да я видим скоро на български. Разказът е чудесен пример за дръзновението на ранните фантасти да пуснат на воля въображението си, достигайки мислено до други планети. Също като Жул Верн по-рано, който „стигна“ до Луната. За нас, които вече знаем каква е истината, са ни малко странни тези произведения, но пък в тях има чар и дръзновение, което само малка част от хората продължават да носят през 21 век.
„Обреченият Сарнат“ е разказан като легенда за древни същества, населявали някога прочутия с богатствата си град. Заселилите се по-късно хора започнали да пируват в чест на победата над „демоните“ и боговете им, но по този начин разгневили древните. За Лъвкрафт е обичайно да описва невероятни светове, които нямат особена прилика с нашия. Дори легендите са разказани като мрачни съновидения от невероятно ужасни места и времена. В основата, разбира се, са древните земни култури, но трансформирани по наистина впечатляващ начин. Въздействащ.
„Артър Джърмин“ се занимава подробно със странните африкански култове по време на колониално белгийско Конго. Става въпрос за род изследователи, търсещи от поколения тайнствен град и мумифицирана фигура с неизвестен произход, пред която се кланяли отдавна изчезнал народ. По времето, когато Лъвкрафт е писал, е имало необичайно голям интерес към древните култури от Южна Америка и Африка. Било е адски смело да станеш пътешественик-изследовател и да се ровиш в руините на старите цивилизации, пресичайки пустини и гъсти джунгли. Всяко откритие се е приемало с изумление на Стария континент, което настървявало писателите да описват правдиви и не толкова правдиви истории за необикновени култове и призрачни градове, криещи проклятия и несметни богатства. Лъвкрафт доста добре се справя с тези мистерии, няма и как да е иначе.
„Гравюрата“ е колкото странен, толкова и ужасяващ разказ. Няма как Лъвкрафт да не напише и нещо за отрязани крайници, кървища и канибализъм. Това е есенцията на жанра, така да се каже. Вече доста трудно се впечатлявам от този писателски похват с карантиите, но си личи отдалеч кой умее да я играе тая игра.
„Звярът от пещерата“ леко ме разочарова, защото през цялото време знаех тайната, която ужким щеше да се разбули накрая. Друго не мога да кажа за него.
В „Улицата“ няма много страх и ужас. Този разказ проследява само стъпалата, преминали през тази улица. Столетия, десетилетия, години, дни… Той е за предметите, които може би имат душа и какви промени се случват през годините. Идеята е страхотна – не се и надявах Лъвкрафт да поразчупи визията на повечето от своите разкази, – но ми се щеше за е доста по-дълъг.
„В криптата“ е доста зловещ, ако човек има непреодолими страхове от гробища, разложени мъртъвци и оправни гробари. Тук важи отрезвяващото „око за око, зъб за зъб“. Всъщност на книга събитията в разказа доста впечатляват, но представиш ли си ги като действителни…
„Той“ не знам как да го възприема. С хорър прийоми и по особен начин е разказана историята на Ню Йорк. Тук Лъвкрафт си играе с времето, което се явява пред героя изкривено и податливо на манипулация. Всичко е описано толкова зловещо и тайнствено, че не ми остава нищо друго, освен да обявя разказа за странен.
„Съновидения във вещерския дом“ е го възприемам като по-специален, защото отдава внимание на математиката, физиката и… Теорията на относителността на Айнщайн. Да, по онова време Айнщайн вече е „насадил“ идеите си в умовете на хората, които се опитват да възприемат „новата“ реалност. Той и гениалните му предшественици, които изграждат основата на квантовата физика, са вдъхновили с идеите си и на Лъвкрафт. Тук авторът отдава значение на неевклидовата геометрия и паралелните реалности, като не забравя да включи и традиционното чудовище. Не се влияйте толкова много от заглавието, защото разказът е интересен със съвсем друго. Е, поне за мен.
„Неназовимото“ може би наистина е такова, както твърди единия от героите на този мистичен разказ. Тук се борят разумът и неведомото, въплътени в двама техни човешки представители. Докато обсъждат какво може да съществува и какво не, злото е на път да се покаже в цялата си прелест. Това е един от хубавите разкази, които недвусмислено показват, че „неназовимото“ е онова, в което не вярваш – нещо отречено, защото не подлежи на описание и не може да бъде разбрано.
„Краят на човечеството“, как иначе? Тази е темата, която вълнува по-голямата част от фантастите. Лъвкрафт е избрал един не особено стихиен начин да приключи с човечеството, разтегляйки го в стотици пъти по сто години, докато земята се изпича на жаркото безмилостно слънце. Всъщност това е съвсем разумен вариант, ако се замисля. В този разказ основният въпрос е: „Какво е заслужило човечеството през последните милион години?“ Отговорът е все по малко и по малко, докато настъпи логичната развръзка. Изненадан съм от Лъвкрафт. Сред толкова зловещи и почти безумни разкази, той се е вгледал право напред, съзирайки нещо абсолютно естествено в своята същност. Малка е вероятността Земята да „тръгне“ към Слънцето, но останалото… Краят на човешката еволюция.
„Дебнещият страх“ е името на сборник, пределно известен на любителите на жанра. За много хора той е бил първата възможност да се запознаят с творчеството на Лъвкрафт. Разказът носи всички съставки на понятието „страх“ и едва ли някой може да остане безразличен към него. Няма да обяснявам за пореден пък какво е влиянието на автора към следващите поколения писатели, насладили се на магнетичните му творби. Ако поставим „Дебнещият страх“ най-отгоре, едва ли много хора ще се възпротивят. Ако искате да се запознаете с Лъвкрафт, започнете с него и няма да съжалявате.
„Кошмарът в Дънуич“ слага край на сборника с поредната доза кошмари. Тук хората са същински демони, понякога съвсем буквално. Съвсем неусетно се изнизах от чудовищната реалност на Лъвкрафт и мога с доволство да кажа, че съм цял и невредим. В ума си имам прескачащи се едно друго все шантави чудовища, но това е част от веселбата, наречена хорър.
Бих си припомнил и предишните разкази на Лъвкрафт, съвсем определено. Някои автори просто си заслужават всички хвалби на света.
Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5
Още ревюта:
Книголандия, My_Life, Книгоядец~, Цитаделата, My Fantasy Experience, The dark corner, Блогът на Бирето, Аз чета
Книжен Петър 