„Контрабасът“ на Патрик Зюскинд

Монологът на един контрабасист

   Наскоро реших да прочета поне още две книги на Зюскинд, макар че мога да мина само с „Парфюмът“. Още в самото начало предположих, че останалите няма да ми направят толкова силно впечатление, но пусто любопитство… Така минах през „Гълъбът“ и стигнах до „Контрабасът“ („Унискорп“, 2008, с превод на Калина Мискес), която се води и първото публикувано произведение на Зюскинд. Стана така, че последната ми хареса най-малко, което отдавам на музикалната тема и представянето ѝ като монолог, който успешно е поставен на театралната сцена. Все пак това произведение си е пиеса – един кратък изблик на чувства от развълнуван контрабасист, разказващ за най-големия струнен инструмент. Звучи скучно, знам, но Зюскинд се е постарал да вплете малко интрига и да превърне контрабаса в разрушител на животи и причина за всичката лошотия покрай изграждането на стабилна музикална кариера. За мен си остана пълна мистерия начинът, по който Зюскинд стига до определени изводи, влагайки смисъл в там, където той се размива сред куп емоционални изблици на героя.

   Мога лесно да определя тази книга като една своеобразна анти-ода за контрабаса, този гигант сред струнните инструменти, който редовно получава своята доза пренебрежение от останалите оркестранти и дори публиката в залата. Героят на Зюскинд изважда на показ всички слабости и тъмни страни на инструмента, изграждайки плетеница от проблеми, свързани с него. Контрабасът е груб, несъвършен, неудобен да пренасяне, дори пряк участник в личните отношения на двойките. Около него могат да се случват само проблеми. Точно тук връзката ми с произведението прекъсна и се наложи да го дочета просто от любопитство как ще завърши драмата. Както се казва в такива случаи, не се оказа моята бира.

   Все пак петдесетте странички съдържат богата палитра от музикални термини, композитори и анти-композитори (според мнението на героя), комични моменти, всякакви истории, свързани с контрабаса и неговата съдба да е винаги отзад и да търпи чести подигравки. В един момент се замислих как би изглеждал „Контрабасът“ на сцена. Мисля, че този текст е точно за там, защото може лесно да покълне в публика, очакваща нещо ново и специфично, от което да се родят конкретни емоции. Просто няма как да се хареса на всички (поне като прочит на хартия). По-любопитните и ценителите, разбира се, могат да отидат на театър и да изгледат спектакъла. На мен не ми остава друго, освен да поема в ръце следващата книга.

Оценка от Книжен Петър: 3 / 5