Ненаситни натрапници превземат умове
Доста лесно се разбирам с Дан Симънс, вече от десетилетие, тъй че от време на време си доставям удоволствието да го чета. Някои от книгите му са просто стряскащи със своята фантазия, други ги следват плътно, без да блестят особено, но притежаващи достатъчно, за да бъдат помнени. Основните произведения на Симънс четох преди създаването на блога, но, предполагам, щях да бъда също толкова смел във възхвалите си, както и десетките колеги, писали за тях. Затова пък съм писал за по-късните му „Ужас“ (второто ми ревю в блога, което е доста кратко, макар че книгата заслужава доста повече) и „Петата купа“, които, съвсем логично, обогатиха представата ми за въображението на автора. „Лешояди“ („Квазар“, 2002, с превод на Елена Павлова) излезе преди четиринайсет години, когато интересът ми към Симънс е бил слаб и, съответно, не бях ѝ обърнал достатъчно внимание. Сега е трудно да се намери на хартия, но тъй като предпочитам този начин да си доставям книжно удоволствие, късметът ме споходи (което рядко се случва точно на мен) и… се стигна до настоящото ревю. Самата книга има обем от над 900 страници и е по-голяма като формат, което ме принуди саморъчно да си направя специална поставка за собствено удобство и, разбира се, да опазя самата книга от повреждане. Това ми припомни как разглеждах като малък книга на три века в една библиотека. Сега само ще си мечтаем за ново издание на български, но четящите на други езици лесно могат да се уредят с хартиено издание. Та така…
Симънс е до болка многословен, тъй че не е изненадващо, че му трябват стотина-двеста страници, за да навлезе в историята. Понякога го прави смазващо добре, почти без да ходи по нервите на читателите си, друг път се налага да се прояви търпение, както е в случая и с тази книга. В началото се запознаваме с евреина Саул Ласки, който понася ударите на немската машина за изтребление в „лагерите на смъртта“. Видяното не успява да го пречупи напълно, но пък срещата с един немски офицер, притежаващ необикновена способност да подчинява умовете на хората, го принуждава през следващите десетилетия да търси обяснение за стряскащото преживяване, а и да потърси отмъщение. Той е пешката в една шахматна партия на смъртта, която се изиграва съвсем наистина в младостта му и слага началото на поредица от събития, които го довеждат до стройна организация от мозъчни вампири, притежаващи възможности да прекрояват човешката история.
Вече е 1980 година, а Ласки още не е открил дори следа от своя мъчител, но с малко помощ красивата чернокожа Натали Престън, изгубила баща си заради „вампирите“, и способния шериф Джентри, привлечен от убийството на куп хора и пълен с въпроси без отговор, се захваща за с почти невъзможната задача да разконспирира и накаже мъчителите си. Това е адски трудна задача, особено като се има предвид, че част от „мозъчните вампири“ сами водят борба за надмощие, сеейки труповете на десетки невинни жертви, част от които „прослужват“ като техни роби, почти безсъзнателно и с напълно обезличено съзнание.
Идеята на Симънс не е нова, но пък е развита до степен, позволяваща му да борави достатъчно адекватно със своето неизчерпаемо въображение, правейки я мащабна, както само той си може. В сцените има прекалено много подробности, сякаш е търсена изчерпателността на исторически труд, изследвани са всички възможни страни в ситуациите и са вкарани голям брой имена за попълване на празнините в историята. Това обаче не е минус, понеже позволява на читателя да се съсредоточи и да бъде буквално погълнат от историята. Такъв си е Симънс – многословен и стриктен като разказвач. Има го напрежението на трилъра и ужасяващите подробности на хоръра, заедно с основния фантастичен елемент като спойка. Мащабно и интригуващо произведение, достойно за Симънс.
Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 