„Небостъргач“ на Дж. Г. Балард

Висините и падението

   Тревогите, че с течение на времето класиките във фантастиката изгубват от мощта на внушенията си, са безпочвени. Тук не е важно дали ще станеш пророк, пишейки за бъдещето, а дали си имал смелост да се противопоставиш на желанието за създаването на някакво съмнително утопично бъдеще. Не за друго, а защото никой не може да ни го даде. Дълбоко в себе си усещаме напрежението от неизвестността и се крепим на надеждите за нещо по-добро, което да ни направи щастливи и доволни. Но истината е, че ни трябва друго, от което да се уплашим, за да не се отпускаме прекалено, да имаме едно наум за непредвидимото. Антиутопиите помагат точно с това – да предадат посланието, което да ни направи внимателни и по-разумни. „Небостъргач“ на Балард („Колибри“, 2016, с превод на Деян Кючуков) е точно такова послание за бъдните поколения, класика, която няма да избледнее още доста години. Макар и написан преди повече от четиресет години, едва ли някой ще каже, че тази книга не е актуална. Напротив, тук има достатъчно, за да се размишлява с години, просто защото героите в този роман сме самите ние – непорасналите деца на Земята, която ще ни търпи известно време, докато не прекалим с гостоприемството ѝ. Балард много добре знае откъде могат да изникнат проблемите и разиграва една напълно възможна ситуация. И е сериозен, много сериозен.

   Всъщност фантастичната жилка в романа не се забелязва особено, дори на места си е направо ретро. Почти всички сцени се развиват в небостъргач, проектиран и построен, за да направи живота на две хиляди души по-спокоен и комфортен. Луксът и удобството са на почит, като разделението е на три нива: най-горе е елитът, в средата са семействата със солидно състояние и престижни професии, а на най-долното ниво са забогателите кариеристи. Всичко говори, че небостъргачът е в пълна степен ниша, в която определени хора се отделят от обществото, за да избягат от проблемите на обикновените хора. Точно това отделяне обаче означава сформиране на ново малко общество, един вид клонинг на общество, което се старае да повдигне нивото, като „изреже“ тълпата от себе си. Но всеки знае, че проблемите няма да избягат току-така и ще настъпи ново разделение, което лесно може да подпали фитила на конфликтите.

   Всичко започва с една строшена бутилка, хвърлена от горните етажи, където текат непресекващи купони. Съвсем ненадейно разговорите стават напрегнати, слуховете и обвиненията се разпростират като отровен газ, който навлиза грубо в личните пространства на всички. Общите части пък стават арени на спорове и открита битка за влияние. Всичко говори, че настава разслоение което бързо става факт и в небостъргача се сформират своеобразни племенни общности. Това познато ли ви е? Тук Балард започва бавно да пресъздава картина на един мини апокалипсис, който преминава през различни етапи, за да достигне в края си до пълен разпад на обществото. Есенцията в романа се съдържа в анализа на Балард, направен чрез трима от героите –  живеещите най-горе, в средата и най-долу в небостъргача. През погледа им прозират всички слабости на цивилизованото общество, което сигурно поема по наклонената плоскост, без шанс да намери изход.

    „Небостъргачът“ не е беззъба книга, която може да се забрави лесно. Личи си, че Балард е изрязал баласта, за да стъпят на здрава основа внушенията му. Няма ги типичните екшън сцени и приключенския пласт, който лесно да увлече читателя. Докато четях, останах с впечатлението, че това е сериозна книга. Вярвам, че Балард е целял точно това – да замисли, да насочи вниманието към определени слабости на обществото ни. Дори прозиращия на моменти хумор не ме караше да се усмихвам. Като цяло книгата е доста убедителна в идеята си и затова я оценявам високо. Лично на мен ми се четеше още, но съм доволен и на тези 245 страници. Радостното е, че ще видим още един роман на Балард – „Катастрофа“. Чакам го с нетърпение.

Оценка от Книжен Петър: 4.2 / 5

Други ревюта:

Книголандия