„Последните българи“ на Делиян Маринов

Срещи с последните българи

   Ако има книги, които се помнят не само заради емоцията, която са създали у читателя, а и с буквалното осъзнаване на колко крехък клон седим, то „Последните българи“ („Гаяна“, 2016) наистина излиза на преден план. И ако за мен си беше изненада появата на тази книга в „Колекция Дракус“, за авторите на поредицата едва ли е стоял проблемът дали да я включат в нея. Несравнимо е усещането да ти покажат какво си изгубил, за да достигнеш до илюзорното щастие на дигиталната съвременност. Не, тук няма кой знае какво противопоставяне между миналото и бъдещето, но прозира тъжната действителност из селските райони, които от райски кътчета, се превръщат в бунища на човешката глупост. Тази книга няма да те върне след природата, няма да те нахрани и с духовна енергия. Просто ще направи една обиколка на онези места, където съвестта е ранена смъртоносно и се гърчи в последни издихания. Тук няма магия, нито се вижда табела, която да посочи правилния път. Важни са нещастието, самотата и бурята в душата, с която те облива всяка страница. Тъжни краски, разпадаща се действителност и труден преход към светлината. Делиян Маринов е сътворил един запомнящ се сборник, сякаш роден в мрак, студ и безнадеждност. Нека сега да навлезем в блатото на реалността.

   Първият разказ е „Пастирът“ – леко тъжна и нагарчаща история, с бонус легенда за златото на змея и ламтящите за него хора. Добро начало на сборника, което ми напомни за една грозна истина. Може би е нещо като своеобразен пролог към останалите истории. Семпъл, но въздействащ.

   „Вземи си, баба, череши“ е почти съкрушително трагичен. Разказът е толкова къс, че не ти остава време да си направиш изводите – четеш и светът започва да ти изглежда като битпазар за души. Темата за пренебрегнатите възрастни хора от своите деца, заради лични облаги, е една от най-съкрушителните, които човек може да си представи. И това се случва всекидневно. Да не казвам и че съм свидетел.

   „Кръщение“ ни напомня за масовите роднински срещи по празници, които често се превръщат в цирк. Това не е мистерия, а една тъжна статистика, която се предава по наследство. Ако ти си наследникът, това е кръщението на живота ти. Мисля, че този разказ е един вид споделено огорчение от страна на Делиян. Малък намек за Църквата поставя и други въпроси, но за това ще разберете, когато прочетете разказа.

   „Задушница“ е дотолкова мрачен и потискащ, сякаш е писан, за да напомня на хорър. Но зад тези разпознаваеми елементи се крие една вражда, зародила се преди години и донесла едно дълго чакано възмездие. Разказът продължава линията на тези преди него и стъпва отново върху ценностите, които изповядват хората. Колкото мрачен, толкова и ужасяващ.

   „Зачатието“ е първият с по-различен нюанс. Написан на диалект и с особняшки черен хумор, разказът представя типичната селска шафрантия, която се бори с със слабата си психика. Вътре има почти изящен хорър елемент, свързан със съня ѝ. Писането изцяло на диалект ми е доста забавно. Тук той не е особено труден за възприемане, колкото в някои други книги. Разказът е стилен малък бисер и със сигурност може да оправи и най-минорното настроение.

   В „Обаждане до Америка“ става въпрос за една трагична развръзка. Разказът е колкото брутален, толкова и отрезвяващ. Човек просто настръхва, докато го чете. Тя е баба Спаска – жената, която е изпратила сина си в Америка и изгубила контакт с него. Самотният ѝ живот в малкото обезлюдено селце я принуждава да търси утеха в спомените си. Докато не настъпва трагедията, взета от най-пошлата българска действителност. Силен и трагичен.

   „Реквием за старец и мечка“ разказва за борбата между човека и природата. Българско селце става обект на нападение от диви зверове. Защитата на семейството и приятелите е от първостепенно значение. Този разказ е по-скоро символ за непрестанната борба, която се води от древни времена. Победителят ще оцелее поне до следващата битка.

   „Бащи“ е особено стряскащ, защото се връща в детството, за да разкаже за тормоза, игрите и грешките, които могат да превърнат вече порасналите деца в жертви на обстоятелствата. Сещате се, че развръзката отново ще е трагична. Няма какво друго да кажа.

   „Орисия“ е най-дългият в сборника. Героят му е преживял и радост, и скръб, но през последните години съдбата го поставя на изпитание. Възрастният мъж е принуден да изхранва семейството си, като работи за най-омразния си душманин – богаташ, чиито син е погубил неговия. Търпението му е на път да се изчерпи и съдбата да го приканва да действа. Този разказ е силен не с действието си, а с внушението, което прави. И все пак ми липсваше малко логика към края.

   „Пътят към светлината“ показва, че не винаги се озоваваш на мястото, на което действително искаш. Историята е леко преекспонирана, за да звучи по-убедително, но пък краят много ми хареса.

   „Самотата на вятъра“ ни кани на пътешествие, което ще разкрие една тъжна и покъртителна картина. Героят наистина е вятърът, но картините из селата и градовете са резултат от човешката глупост. Красиво написан с мрачни краски.

   „Последният нестинар“ слага точката на прекрасния сборник. Сякаш в този разказ наистина се вижда изгубеното през годините на прехода. Последният нестинар в действителност е изгубена душа – последен полъх от традициите, носели щастие и веселие в селските райони. Не че модерният свят те кара да забравиш традициите и обичаите, но всичко подсказва, че лошото вече се е случило и връщане назад няма. Краят на сборника няма как да скрие тъжните картини, описани в предишните разкази, защото и той е някак минорен и изпълнен с тъга.

   Просто нямам повече думи. Този сборник е стряскащ с реализма си. Оценка едва ли е нужна, за да онагледи онова, което самият прочит дава. Е, вече си доказах, че Делиян наистина пише покъртително добре. Ако ме видите след края на ревюто, може да се опулите – просто не съм на себе си. Тази книга си е за препоръка по всички показатели.

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5

Други ревюта:

One book… so many feelings, The dark corner и две ревюта в Goodreads: тук и тук