„Лудият от площад Свобода“ на Хасан Бласим

Бруталната реалност на Бласим

1-195909_b

   „Бях поет, а живеех като бежанец в този обор за хора, и може би сърцето ми бе закоравяло, а мозъкът ми се беше отворил за летливата мъдрост на абсурда и затова се мъчеше с пестеливи думи да даде израз както на гнева ми от човешкия ужас, така и на любопитството си към същината му… От друга страна, всеки път щом се вгледах в някое дърво или в нощ, изпълнена с вълците на съмнението, в сърцето ми бликваше извор на наивна детска тъга. Смятам, че писането не бива да се осакатява с блудкавите емоции, които се разнасят от човешките тълпи като миризмата на пот от ризите им и които са еднакви като редицата дупки в тоалетна.“

   Понякога книгите са жестоки, толкова жестоки, че читателят е принуден да се убеждава: това е сън наяве и писателят е вложил повече литературност, за да не напомнят думите му на бълнуване на луд. Тук-там обяснява причината за това или онова, другаде се старае да ни привлече към определено внушение. Но Бласим има животът пред себе си, онзи от другата вселена, отвъд западното ни възпитание и начин за разбиране на нещата. Там наистина се случват странни неща и за да бъдат разбрани, ни е нужна силата на ясното съзнание. Тогава със сигурност ще ни бъде отнето спокойствието, ще ни боли глава и ще страдаме по същия начин, по който страдат жертвите на войната. Така „Лудият от площад Свобода“ („Жанет 45“, 2015, с превод на Мая Ценова) може да се превърне в инквизитор на разума ни, да ни накара да отпием от чашата повече тъга и ужас, отколкото можем да понесем, за да разберем наистина в какъв свят живеем.

   „Когато на един народ или група хора им се струпат дълги години войни, ужаси, бедност, разруха, жонглирането с някакви абсурдни или направо глупави детайли става неизбежност. Какво да се прави: вечна е благородната потребност на човека да обяснява събитията и с логика, различна от тази хладния разум, който отдава всяко следствие на предполагаема причина. Може би жонглирането с абсурди и писането на разкази са също тъжен опит на човека да прегърне непонятното.“

   Затварям последната страница и си мисля за онази чужда действителност като приказна история на ужасите – дотолкова сюрреалистичните картини се вместват в представите ми за живот, изпълнен почти изцяло със смърт и нейното очакване. Но Бласим е действителен, както са действителни и гробищата около градовете, пълни с мъртви тела, а не ангели. В прозата му има и абсурден хумор, който се явява като призрачен отдушник за западния човек. Трагедията в думите му обаче не е прикрита от нищо. В някои разкази той прави изводи на цялата тази ситуация, изнамирайки всякакви спасителни пояси, за да не разруши напълно мита, че наистина има смисъл да се борим срещу безчовечността.

   Тази книга може да бъде четена и без емоции, но само през призмата на разумните изводи. Дали е в Ирак или някъде другаде, войната е мотив на почти всички предразсъдъци. Тук Бласим е по-скоро хроникьор на нещастието, а не писател на ужасите (въпреки че може да ви хрумне и това). Героите му си разказват истории, които отново и отново отварят стари рани и ги инфектират с бедствията на личния си живот. Темите са познати от векове, но специално в този сборник, поднесен като зловещо блюдо на западния човек, се виждат мащабите на човешката трагедия като цяло.

   И да, за препоръка си е този сборник. Много, много, много горещо го препоръчвам.

Оценка от Книжен Петър: 4.6 / 5

Други ревюта:

Книголандия, още един блог за книги, Библиотеката, Под моста, На по книга, две

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s