„Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс“ на Клеър Томалин

Театърът на живота и Чарлс Дикенс

   Стане ли въпрос за Дикенс и неговите произведения, аз съм на първа линия за хвалби и клетви за вярност към тази личност от Викторианската епоха. Да, доста високопарно изказване, но за всичко това си има причина. Бях слабовато хлапе, когато отнесох вкъщи всичките пет тома с избрани произведения на Дикенс. Дебелите книги ужасно много ме привличаха и редовно се питах какви ли истории има в тях, за да е необходимо толкова пространство за разказването им. Започнах с „Пикуик“ и осъзнах, че едва ли ще се справя с нея. Беше първата книга от 1000 страници, която пипах Изцяло я прочетох чак след двайсет години. Нещата взеха обрат с „Оливър Туист“  и започнах да разбирам, че Дикенс наистина ми е влязъл в главата. Ако прочетеш нещо хубаво през детството си, изпитваш симпатия към него цял живот. Странно, нали? Оттогава през няколко години си прочитам по нещо негово и не съм престанал да му се възхищавам. Може би затова „Невидимата жена“ („Колибри“, 2016, с превод на Надежда Розова) ме привлече толкова много – познавах произведенията на автора, но не и любопитни подробности от живота му. Имах голям ентусиазъм за тази книга и не спрях да се вълнувам до последната страница. Оказа се много приятна биография за театър, актриси, любов и още куп информация за Дикенс и произведенията му. Клеър Томалин е написала книга, която се чете като роман, без всъщност да е такава. С отмерен и подреден стил „Невидимата жена“ започва далеч преди основните събития, преминава през подробности за театъра по онова време, обрисува образа на тайнствената актриса Нели Търнан, семейството и обкръжението ѝ, достигайки до запознанството ѝ с  Дикенс и влиянието, което оказва върху него. Но онова, което ми направи впечатление е, че Дикенс се оказва доста по-противоречив образ, отколкото съм си го представял до момента. И Нели Търнан, и семейството ѝ му повлияват изключително много, довеждайки до абсурдната ситуация писателят да се защитава по начин, противоречащ на собствените му принципи. В последствие самата Нели, живяла още четиресет години след смъртта му, отклонява всякакви опити да бъде получена повече информация за връзката ѝ с изумителния Дикенс. Но тази история се развива през Викторианската епоха, а тогава нещата са стояли по съвсем различен начин, отколкото днес.

   Чарлс Дикенс е едва ли не орисан да спечели слава и да остане в сърцата на поколения приживе и след смъртта си. В произведенията му има магия, както се казва. В тях живеят образи, които по онова време никой не би дръзнал да опише толкова правдиво и с изключително майсторство. Дикенс е добрякът, който върви по пътя на благочестието и помага на онеправданите да стъпят на краката си, обича театъра и се стреми да промени отношението на хората към него.

   „Трудно е, почти невъзможно, за която и да е актриса да представи приемлива финансова сигурност пред света. Ако е бедна, е смятана за некадърна. Ако е омъжена за богаташ, е авантюристка. Ако се пазари с директорите, внимава колко харчи и се опитва да задели неща настрана, е обвинена в сребролюбие.“

   Животът на семейство Търнан минава точно по тези пътеки – Фани, Мария и Нели, трите неразделни сестри, започват кариерите си невръстни, както често се случва в театралните среди. Фани е звездата, а Мария и Нели са като малки зъбни колелца в машината. Клеър Томалин описва всичките им перипетии, довели до срещата на семейството им с магнетичната особа на Дикенс, който вижда в Нели своя сбъднат сън. По онова време да си актриса е означавало да се отчуждиш от обществото, което започва да те гледа с подозрение и посещава спектаклите ти, за да настройва лицемерната си същност. Актрисите имат свобода, която е в пълно противоречие с нравите през Викторианската епоха. Да си обикновено момиче, а да се превъплътиш в образа на дама е, меко казано, неудовлетворително. Но театърът е зрелище, което носи много приходи за младите таланти и им позволява да се превърнат в свободомислещи личности. Другата възможност е да влязат в едно крайно консервативно общество, което да ги превърне в кукли на конци.

   В „Невидимата жена“, Клеър Томалин не си е позволила много интерпретации. По-голямата част на книгата е изпълнена с резултатите от нейните проучвания и познания за Викторианската епоха. Всичко е подредено, подробностите идват от конкретни факти, а самата тя е избягала от ексклузивността на подобен тип произведение. Хареса ми как е съпоставила образите в книгите на Дикенс с тези от личния му живот. Хората, които харесват Дикенс няма да се почувстват онеправдани от „опошляването“ на живота му. Аз също съм от тях, но не видях повод да се сърдя или настройвам отрицателно. Книгата си е едно бижу, което препоръчвам безрезервно. Това пътуване до Викторианската епоха си заслужава.

Оценка от Книжен Петър: 4.3 / 5

Интервю с Клеър Томалин в Аз чета