„Таласъмите не спят зимен сън“ на Николай Гергов

Грехове и таласъми

1-202456_b   Може би взех да чета книжката на Николай Гергов заради интересното заглавие и оформлението ѝ. Ако бях прочел предварително първите няколко страници, едва ли щях да се заинтригувам. „Таласъмите не спят зимен сън“ („Фабрика за книги“, 2016) не е достатъчно литературна, дори е леко груба на моменти. Първоначално не видях, че има подзаглавие („Или досадните привички на обикновените граждани“), което до голяма степен обяснява каква е идеята на книгата, затова се впуснах на сляпо и бях готов да се разочаровам. Началото е тарикатско, ако мога така да се изразя: трамвай, пикаещ в него пияница, несретник със страхова невроза и разказвач отворко, който описва ситуацията като свидетел на тоталното пропадане на обществото. Може да звучи интересно, но със сигурност не би впечатлило достатъчно хора. Е, на следващите страници сцената се разгръща, поставяйки повече карти на масата. Оказа се книга за греховете, за тъмните места и Миролюб – гротесков образ, който може да срещнете само ако излезете от комфорта на личния си свят. Мрачни улици, порутени сгради, мизерия и куп доказателства за това, че преизподнята се намира точно на земята, макар и подпъхната зад фалшиви идеали и евтин грим.

   Първоначално историята ми се стори леко повърхностна, но прозрях, че Гергов все пак е намерил интересен начин да осмисля света около себе си, без да ни обсипва с дълги размисли за битието в един ужким модерен и развит свят. Това става именно чрез състоянията. Героите му тъгуват, изпадат в паника, смеят се, буйстват… десетки и десетки състояния на духа, преливащи от спокойствие до ярост. Всеки човек е намерил начин да пречупва света през своите лични страсти, за да постигне някакво удовлетворение. И, разбира се, тези състояния достигат до своя пик – библейските грехове: гняв, алчност, леност, лакомия, похот, горделивост, завист.

   „Алчността не убива човещината. Човещината трябва отдавна да се е споминала при съмнителни обстоятелства, за да може алчността да се настани на нейно място и да започне като едно старателно и методично червейче да прояжда мозъка, който вече е замесен в убийството на същата тази прословута човещина.“

   Домът е моята крепост. Тялото е крепост на състоянията. Виждам паралел между обитаемата зона на тялото и обитаемата зона на духа. Гергов ни развежда сред нечисти домове, занемарени сгради и пространства. Къде другаде може да обитават телата, чиито състояния са контрапункт на всичко нормално и приемливо?

   „Ако си се приспособил към чернилката на това място, значи то се е наслоило у теб и е станало част от теб. Чистите души щяха да го отхвърлят като алерген. Ако пък ги принудят да живеят тук, щяха да умрат от алергичната реакция, безпомощни, слаби, твърде нежни, за да бродят в света на таласъмите.“

   Ако трябва да бъда краен, бих се отнесъл негативно към тази книга. Тя не е изчистена от грозни и нелитературни символи. Докато четях, си давах сметка, че е по-скоро буквалистична, отколкото метафорична, че търсеният ефект би издишал, ако не бяха препратките към смъртните грехове. И за да съм в тон с тях, според мен Гергов трябва да си умие ръцете поне десетина пъти, ако иска да му повярвам. 😀 Но не усещам нещата така, това е ясно. Разбирам идеята и смятам, че тръгнах по правилния път, за да „преборя“ книгата. Като цяло ми хареса.

Оценка от Книжен Петър: 3.7 / 5

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s