Територията на сънищата
Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх. Ако питате мен, време за четене винаги може да се намери, стига това древно занимание за свободното време да е малко по-нагоре в приоритетите на дадения човек. Не е ли там, и удоволствието от него се превръща в нещо мимолетно и незначително в сравнение с всичко останало. Защо ви говоря за това? В настоящата книга няма много от очевидното, с което сме свикнали, докато четем. Тази история не е лесна за преглъщане на една хапка, но крие в себе си цяла вселена от онова необходимо нещо, което ни доставя удоволствието да се изненадаме и да сме щастливи накрая. „Последната територия“ („Сиела“, 2016) е точната книга за осъзнаване на факта, че няма как да стигнеш до хубавите истории, ако нямаш желание да следваш развитието на родната литература. Това, че има лесносмилаеми и блудкави книги с тонове, не е причина да изпускаш шедьоврите, нали? Това са над 600 страници (при планирани от автора 800) европейска проза, мистерия за несъзнаваното без прегради и ограничения, и най-вече – чудесно предаден текст, достатъчно добре изгладен, за да е пълно удоволствието от четенето му.
Както се случва често при мен, загатването, че книгата на Момчил Николов не може да се „изконсумира“ лесно, ме накара да чакам по-удачен момент за прочитането ѝ. Прочетох трийсетина страници и спрях. Минаха няколко дни и я започнах наново, когато имах на разположение цял един свободен от ангажименти ден. Струва ми се, че и вие трябва да намерите такова време. Самата книга не позволява да решиш веднага харесва ли ти, или не, заради специфичния начин на поднасяне на историята – към средата получаваш връзката с началото, а в самия край разбираш истинската ѝ цена. Да, леко нахално е от страна на Момчил да бяга от логичната структура, защото в един момент тези 600 страници натежават. Но пък начинът му на разказване е просто потресаващ – с много любопитни подробности около героите и често прибягване до освободен от нормите за литературно произведение език, все едно си подложен на много умел масаж, а масажистът ти разказва интересна история, за да получи накрая по-голям бакшиш. 😀 Е, Момчил успява, което спасява читателя от „изгубване в гората“.
„Последната територия“ крие мащаб, в който трите отделни истории в нея сякаш са затворени в малко помещение насред президентски апартамент. Началото ни запознава със стресиран мъж, оказал се в Барселона, без да има идея защо е там. С необичаен външен вид и липса на спомени какви ги е вършил до този момент, той намира някои следи с необичаен характер, чрез които се опитва да подреди пъзела на живота си. Тук ще забележите някои доста странни, сякаш изникващи от нищото думи, с които Момчил Николов задава първоначалния план, но крие всичко останало. На арената е група, бореща се с корпоративната паплач, която „изяжда“ свободната воля на отделния човек. Има битки, унищожение и… сънища. Като че ли тази история не води до никъде, въпреки че е част от цялото. След това Николов разгръща сцената и запълва постепенно натрупалите се празнини, пращайки ни в България, за да обрисува живота на един българин, който се „самосъхранява“ психически и физически по доста колоритен начин. Може би това ни се отдава най-много. Докато стигаме до Маноло – герой като от приказките, който още преди да се роди пада жертва на експериментално лекарство. Тук Николов се впуска в най-откачената история, която съм чел, но предадена по вълшебен начин. Недъзите на Маноло го принуждават да търси бъдещето си в териториите на сънищата, провирайки се постепенно из лабиринтите на осъзнатото сънуване, което му позволява да бъде цар в свой собствен свят. Оттук започва и истинската история, която ще събере отделните части.
Ще спра дотук, въпреки че има още много неща за разнищване. Респект към Момчил Николов, че не се е оставил на „сигурните“ сюжети, а е навлязъл по-дълбоко в темата на романа. За мен критериите му за добро писане са наистина на високо ниво. В романа има здрава психологическа основа, която създава необходимата дълбочина и налага по-сериозно отношение на читателя към случващото се. Аз лично съм особено щастлив от това откритие. Няколкото години усилен труд и вложена мисъл са се отплатили блестящо.
Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 