„Брод през световете“ на Валентин Попов – Вотан

Разкази за тъмната страна

1-7841759_b   Може би вече познавам достатъчно творчеството на Валентин Попов, за да имам известни очаквания. „Нощта срещу ноември“ и „Пепел от мрак“ ми разкриха доста за стила на автора и сюжетите, с които оперира. Все пак „Брод през световете“ („Монт“, 2016) е нов сборник, който тепърва трябва да доказва, че е нужен на българската жанрова литература. Особено съм щастлив, че темите са все така разнообразни и не ме отпуснаха дори за миг. По-дългите разкази обаче създават и по-приятно усещане за добре изпипани истории, с повече материал за размисъл. Пък и си мисля, че ако Валентин съзре потенциал в някоя тема, какъвто забелязах тук-там, може спокойно да изкара няколко чудни новели. На някои от късите, мисля си, им липсва плътност, която да „повлече“ мисълта на четящия, да го убеди, че в разказа става нещо наистина значимо. И това го казвам като обикновен читател, който иска да се забавлява повече. 🙂 Харесах характерните за хорър жанра типажи. Тук съзирам истинско умение да се борави с характери и да се използва целият потенциал на ситуациите, в които попадат героите. Сега да погледнем и самите истории…

   Сборникът е разделен на четири: Утро, Пладне, Вечер и Полунощ, което ми се стори логично, заради пъстротата на темите и богатото въображение на Валентин. Още с първият разказ от цикъла „Утро“„Terrae filius“ – разбрах, че има надграждане и вече се търсят по-обширни и общовалидни теми, които опират дори до философското наследство. Смърт, живот, път, срещи и раздели… само в няколко странички са предадени въпросите и отговорите, които обикновено ни преследват докато сме живи. Разбира се, има напрежение и достоен финал. „Брод през световете“ проследява трудния път на една жена, която се бори с трагедиите в живота си. Единственият начин да намери смисъл в него, е да създаде нов. И в този разказ има изненада, което е нормално за жанра. „Влакът“ ни среща с възрастен самотник, който изненадващо получава дар от съдбата. Не знам защо, но много обичам да се става именно така: получаваш награда от живота, заради начинът, по който си го водил. „Лица в снега“ отива директно към фентъзито и драстичната промяна след преживян апокалипсис. Влад търси лек за своята господарка и пътува сред остатъците на цивилизацията. Тук ми се искаше да има повече подробности и поне някакво прилично внушение за клетия читател. Все пак има за какво да се закрепи човек. „Зъбки, бели зъбки“ си е чистокръвен хорър. Ведмар (герой от митологията) търси трофеи из няколко квартала на София. Знам как звучи, но има какво да ни даде и този разказ. 😀

   „Пладне“. Още в началото имаме хорър – „Играта на Дявола“. Представете си, че Дяволът си е харесал китната ни родина за дяволските си шегички. Най-хубаво се получава, когато нещо несъществено като обикновено подшушване води до лавина от нещастия. Арената е София, а Дяволът иска да се забавлява. „Роклята и сбъднати мечти“ ни отвежда на топло при семейното огнище. Да, ама не! Както се случва обикновено, в началото съпрузите са радостни, а след известно време идват въпросът: „Дали не сгреших?“. Семейната идилия е нарушена и мъжът е в капана на мрънкащата за щяло и нещяло съпруга. Една любопитна обява обаче може да реши веднъж завинаги проблемите. Забавен разказ, макар и идеята да не е нова. „Червената роза“ е потресаващо тъжен. Семейство сирийци бяга от войната, вече загубило близък човек. Целта е Европа, но пътят е дълъг и изпълнен с опасности. Краят ми се стори толкова неочакван, че почти се отказах да напиша няколко думи. Темата е актуална, а случващото се в разказа нагарча до плач. „С море в очите“ е доста поетичен и закачлив, ако мога така да се изразя. Но защо да очакваме щастлив край, когато подзаглавието на сборника ни напомня, че това са „няколко тъмни и не толкова тъмни истории“. 😉 „С различни очи“ ми напомни на предния, но тук има далеч повече от историята на героя и по-малко натрапчиво очакване. Краят ми допадна, така че се надявам да срещна още подобни разкази.

   „Вечер“. Новата серия с разкази започва с „Лицето на злото“, който се очертава да ми стане любим. Сцената се развива в дом за сираци, където дванайсетгодишно момче търпи произвола на другите деца и ръководството на заведението. Разказът има очебиен религиозен привкус, но обръща монетата, показвайки повече реализъм в атмосфера, наситена с усещане за безнадеждност. Очаквах подобен край и го получих. „Танцът на смъртта“ е кратък, но затова пък странно мистичен и… с логичен завършек. Какво си постигнал и какво те очаква. „Топли, кафяви очи“ има доста интересен сюжет: млад мъж, който едва помни майка си, намира пролука във времето и се озовава насред комунистическа България. Чуден разказ, но прекалено кратък за идеята, която се опитва да развие. Мисля си, че дължината на една новела може да му придаде повече сила. Е, все пак ми хареса. „Трендафилова нощ“ е като малка миниатюра, но краят ѝ наистина си заслужава. „Фарът на мъртвите“ не ми допадна особено. Не съм сигурен дали изобщо го разбрах. Става въпрос за група деца и техните игри по време на буря.

   „Полунощ“. Последната серия с разкази започва с „Дневникът на един луд“ – разказ, който обявявам за най-въздействащ от всички, не само с дължината си, но и с въображението, с което е написан. Може би се сещате, че действието се развива в психиатрична клиника. Героите са измамени от зловещ враг, превърнал дните им бавно линеене, далеч от цивилизацията. Всеки от тях е преживял намеса на неведоми сили и е изгубил близки. Но е време да съберат сили за последната битка. Зловещ и въздействащ. „Къщата на изгубените лица“ обаче не успя да ме заинтригува. Семпъл и сякаш окастрен от интересни подробности разказ. Става въпрос за заблуден пътник, който намира труп без лице. По-нататък нищо не ме изненада. В „Лунна приказка“ пък ми се разминаваха причината и следствието. Може би аз не разбирам идеята, но така или иначе се разочаровах. „Почукването“ е кратък хорър разказ за съседите от отвъдното, които ни навестяват с кратко предизвестие. 😉 „Стаята за спомени“ съм го чел в предишен сборник, но въпреки това ме зареди достатъчно, за да се изпълня с добри усещания в края на сборника. Точка слага „Щастието на Ел“ – разказ за таксиметров шофьор, който, без да иска особено много, прави живота на едно малко момиченце щастлив.

   Чудесно прекарано време, бих казал. Валентин Попов наистина има потенциал да направи нещо голямо, въпреки че то все още се „пече“. Видях, че е доста по-умел в дългите разкази и се надявам някой ден да видим сборник с новели. Доказателството се крие в „Дневникът на един луд“.

Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5

Други ревюта:

My Fantasy Experience, The dark corner, и едно в Goodreads

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s