Мостовете, които влюбват
Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение. Трудно човек ще намери нещо безценно в нея. Но затова пък тя е еталон за бродене из чувствата, които ни заливат постоянно и ни карат да връщаме лентата отново и отново, докато ревизираме собствените си любовни приключения. Тя е тиха, но способна да учи на страст: има очи, които се срещат, ръце, чиито движения са наситени със смисъл, тела, които създават емоции. Всичко е предвидимо, но пък е толкова истинско.
Това не е роман, в който любовта се нуждае от няколкостотин страници, за да покълне и да се развихри. Уолър е написал само около 160 стегнати страници проза, в които Робърт и Франческа утоляват взаимно жаждата си за чувства и емоции. Случайна среща, опознаване, страст – магията, която е следвала човечеството от зората а цивилизацията. Той е странстващ фотограф, работещ за реномирано списание, тя – откъснала се от модерния свят съпруга, която се е оставила на течението в провинциално градче. Годините са ги направили неподатливи на промяна, сякаш целта е на хоризонта и само трябва да извървят пътя, постлан като килим върху живота им. Уолър не следва стъпките на идилията, нито подава реплики на героите си. Те са съвсем обикновени мъж и жена, научени да следват предначертаното, без намек за някакви изненади. Направи ми впечатление обикновената битова обстановка, която не предразполага към нищо съществено, сякаш действителността изключва напълно мечтите и желанията. Каква страст може да се роди, каква любов може да избухне? Героите са способни само на обикновени жестове, без лудост в погледите или имагинерни представи за живота. Храната, питието, цигарата, трезвата преценка на мъжкото и женското мислене според обстоятелствата. Характерите не се припокриват. Няма определени очаквания. И от рутината се ражда страстта.
Мога да изредя куп красиви мисли за любовта след приключването на тази книга. Но каквото е казано – казано е преди хилядолетия. Уолър само е придал реалистичност, за която всеки от нас си мечтае, дори и да се рее постоянно във фантазиите и сънищата си. Любов и страст от извора, както се казва. Не знам дали „Мостовете на Медисън“ е „задължителна“ книга, но чрез нея човек наистина може да развихри въображението си. Има я матрицата на действителността, има я и предпоставката за сближаване, каквото всеки се стреми да постигне в даден момент от живота си. Урок по любов? Да, напълно!
Оценка от Книжен Петър: 4 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 