„Малки приказки“ на Иво Сиромахов

Приказки чудни и приказки сладки

1-203746_b   За пръв път се залавям да пиша за приказки, но не защото не съм чел, а заради младостта на блога. Надявам се, че всеки един поотраснал човек рано или късно отново ще погледне към този симпатичен жанр – заради обичта към собствените си деца или защото има приятни спомени от книжките с вълшебни илюстрации от детството. Аз не смятам, че ако човек порасне, трябва да зареже детството си като ненужен и мъгляв спомен, въпреки изминалото време и новите приоритети. Просто защото става въпрос за една и съща личност – самият ти като малък и голям. Наскоро отбелязах юбилейните четиресет, като първите 6-7 от тях съм се изграждал като личност с помощта на книжките с приказки. Ако „отрежа“ тези първи години, защото съм пораснал и вече съм с друг акъл, би било логично да съм на 33 или 34. Което не е вярно, нали? Ако си голям и те е срам да четеш приказки, значи нещо не е наред. Другият проблем е, ако за теб съществуват само класически приказки. Вече знам със сигурност, че хората трудно приемат приказки, написани през последните години. Искаме си „Пепеляшка“, „Спящата красавица“,  „Червената шапчица“ и т.н., подхранвайки поколения деца с тях, без да осъзнаваме, че продължават да се пишат нови приказки и можем съвсем спокойно да разнообразим детството на децата си. Точно затова обърнах внимание на „Малки приказки“ от Иво Сиромахов („Сиела“, 2016) – добре оформена книжка с твърди корици и вълшебни илюстрации от Милослава Найденова. Ето какво видях в нея…

   Една от задачите на приказките е да изпълват с вълшебство детския ум, да придават смисъл на всяко решение, взето от героите и правилно да посочват каква е разликата между доброто и лошото. В приказките на Иво Сиромахов има наистина вдъхновяващи идеи, макар някои да са почерпени от другаде. Мисля си, че по-скоро е успял да придаде необходимата свежест, за да приемем приказките за нови. За малки деца се пише трудно, защото трябва да се борави с подходящ за целта език и изразните средства да не преминават определени граници. Сиромахов се е постарал да зачете спецификите на жанра, но не се е отказал от съвременното звучене, което принципно използва в изобилие в книгите си за възрастни. Не бих се учудил, ако някои родители засекат алюзии и словосъчетания, които да „натрапват“ определени мисли за съвременността ни и пошлата действителност, в която живеем. Дори бих се обзаложил, че ще се намерят противници на изразните средства, с които тук-там оперира Сиромахов. Всеки нормален родител би скрил от детето си някоя пиперлива сцена или диалог „за негово добро“, както се казва, но пък спокойно би споменал, че диво животно е изяло една баба и се е опитало да направи същото с внучката ѝ. Навикът да се доверяваме безрезервно на класическите приказки довежда до там, че се пропускат през ситото доста по-смущаващи сцени, свързани с насилие или обидно поведение. Съвременните приказки дори са „омекотени“, заради приетите норми: какво е подходящо за определена възраст и докъде да се простират действията на лошите герои. Много от класическите приказки са истински драми от реалния живот, които в повечето случаи липсват в съвременните. Тук Сиромахов се е подготвил да забавлява шест-седем годишни хлапета и почти напълно е изключил наистина страшните истории.

   А сега спокойно – Сиромахов е написал куп сладки истории, изпълнени с вълшебство и доброта. Страхотни примери за това са „Светулката и мечето“, „Старият дъб“, „Непослушната звездичка“, „Пеперудата“, „Старата пощенска кутия“ и най-вече „Завивка от облаци“, с която завършва книжката. Според мен те биха били истинско откровение за детското съзнание, все още привикващо с „нещата от живота“. Точно тези приказки биха развили детското въображение в добра насока и биха накарали децата да си фантазират и мечтаят, а защо не и сами да потърсят книжки с подобни сюжети. Точно по този начин едно дете би избрало четенето като основно занимание в свободното си време.

   Сиромахов няма да е Сиромахов, ако не сподели с малките си читатели и слушатели поне малко колоритни приказки. Такива са описващите конфликтни ситуации, предадени с доза хумор и завършващи с поука: „Двете кифли“, „Съседи“, „Кралици на красотата“, „Киселият таралеж“ и „Оркестърът“. Точно децата особено много умеят да се правят на сърдити, ако нещо не им харесва, затова сцените в споменатите приказки биха ги накарали да проследят много внимателно как се развива драмата между героите. Накрая, разбира се, нещата се оправят и посланието е предадено. Лично аз се смях от сърце, което сигурно ще направят доста хора.

   А как можем да минем без приказки за странни събития и феномени. В тази категория попадат „Чичо Финчи“, „Последният рицар“ и „Шапки“. Много моля господин Сиромахов да напише още от този сорт за някой следващ сборник, защото точно такива приказки ми помогнаха като малък да се влюбя във фантастиката. 🙂 Подобни истории грабват от раз и никога не омръзват.

   И накрая идва ред на една от по-опърничавите приказки, в която има смърт и нещата не са само розови – „Синът на пирата“. Смело решение на Сиромахов, бих казал. Аз не бих включил такава приказка точно в този сборник.

   Като тегля чертата, мога смело да заявя, че съм особено доволен от прочетеното. Малките деца могат да бъдат спокойни, че чичко Сиромахов умее да разказва приказки. 😀

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5

Други ревюта:

Книжни Криле

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s