„Градът и звездите. Песните на далечната Земя“ на Артър Кларк

Бъдещето на Кларк

   Обикновено най-удивителните произведения във фантастиката се пишат от учени, които действително вярват, че техните идеи могат да се осъществят някога в бъдещето. Артър Кларк не прави изключение. Ако не знаете, точно на този фантаст и учен дължим цялата комуникационна вселена, в която живеем. Към ден днешен няма друго средство, което да ни тегли напред и да е от толкова голямо значение. Затова Кларк е един от хората с най-голям принос в историята на човечеството и всеки, докоснал се до изумителните му идеи, остава впечатлен от невероятното му въображение. Това красиво и добре изпипано томче с две от емблематичните му произведения, писани в различни периоди на творческото му дълголетие, е не само събитие за книжния ни пазар, но и повод няколко поколения да се върнат мислено назад във времената, когато библиотеките даряваха на крехките, но будни умове цяла една нова вселена, скрита зад износените от четене корици на фантастичните книги. Аз също бях от онези хлапета, които с безкрайно удивление поглъщаха книга след книга, без да подозират, че любовта към фантастиката ще оцелее в ума им с десетилетия, а може би за цял живот. Затова „Градът и звездите. Песните на далечната земя“ („Сиела“, 2016, с превод на Любомир Николов и Румяна Танева) топли толкова много.

   Томчето започва с класиката от 1956-а „Градът и звездите“. Макар и писан преди шейсет години, романът изобщо не изглежда ретро. Вплетените в него идеи и наука все още звучат актуално и нищо чудно още да се обсъждат от прогностиците. Сложните процеси в развитието на човечеството просто задължават да се „погледне“ напред в бъдещето, в опит да се предвидят проблеми, които биха навредили на вида ни в глобален мащаб. Кларк правилно търси проблемите в най-невралгичното място – експоненциалното развитие на науката и технологиите, които биха ни позволили да отидем на непознати места, или да си играем на богове, подпомогнати от гигантското ни самочувствие на разумен вид. Критичната точка е лесно предвидима, затова в романа са разгледани и двете възможни опции за бъдещето: съхраняване на вида чрез изолиране от всички опасности, които биха могли да ни навредят, и оставане в коловоза на бурното развитие, приемайки че може да се справим с всички възникнали проблеми по пътя към съвършенството.

   Диаспар е последния град на човечеството – изолиран от всичко и всички, с ясна посока към безкрая на времето. Тук технологиите, управлявани от мощен изкуствен интелект, задоволяват всякакви приумици. Пълната изолация не пречи на никого, защото само в града е сигурно, че ще останеш безсмъртен и никога няма да те занимават сложни проблеми. Щом дойде време да рестартираш, Информационните хранилища те „замразяват“, докато не  дойде време за ново възкресение. Алвин обаче не влиза в тази схема. Той се води Единствен – човек, който не се рестартира през хилядолетията и никога няма да възвърне изгубената си памет от миналите животи, просто защото е „разбуден“ за първи път. За милиард години е имало около дузина Единствени. Те крият нещо, което може да промени коренно безметежното съществуване на Диаспар. Предишните не са успели и са изчезнали безследно. Наред е Алвин. Градът го задушава, карайки го да търси изход, да излезе там, където между небето и земята няма преграда и далечните звезди примамват със своята красота и безбройни тайни. Алвин е приключенец, който мечтае за Космоса и безкрайните простори. А изход има и той е в мечтата човечеството отново да възвърне старата си слава.

   Кларк обича да разсъждава над сериозните проблеми. Идеите му в „Градът и звездите“ имат невероятен мащаб и могат да провокират сериозни дебати сред любителите на фантастиката. Тук се задават въпроси за бъдещето, интелекта, опасностите на неизвестното, създаването на безтелесен разум, възможностите на човешкия мозък, страхът от драстичните промени… На човек му става ясно, че нищо не е сигурно и че важните решения трябва да ги вземем сами, въпреки опасността да сгрешим. Разбира се, Кларк среща известни проблеми, обичайни за ранната фантастика, която е ограничена от липсата на на отговори, които ще се разяснят десетилетия след написването на произведението. Това не ми пречи да го харесвам и препрочитам.

   Другият роман в книгата е публикуван за пръв път през доста по-скорошната 1986 година. „Песните на далечната Земя“ ми се стори по-тегав роман, въпреки че преди години съм го възприемал като едно от чудесата на отминаващото ми детство. Онова, което не се забравя в него е непримиримото желание на Кларк да създава и отнема по всякакъв възможен и невъзможен начин бъдещето на нашия вид. Мъртва Земя, далечна планета, разселване, тихо и безметежно съществуване на едни три острова, заобиколени от безкраен океан. В този роман Земята е минало, може би защото по някаква космическа логика и родният ни дом е просто само една планета, както и милиардите други. Срещата на „старите“ и „новите“ човеци е тест за пригодност, в който домакините от планетата Таласа изглеждат по-истински, но всъщност само променени от собствената си среда на обитание. Въпреки всички различия, двете групи създават любопитни лични отношения помежду си. Тук сякаш няма тяга, която да те накара да четеш с все по-голямо настървение. Идеята може би не е такава, макар истинското приключение всеки момент е на път да се случи.

   Двата романа са пределно различни, но са част от дълга творческа кариера, в която Кларк дълбае в бъдещето като истински проводник на мечтите за опознаването на една невероятно голяма Вселена. Наистина очакванията да получиш онова, което си получил в детството, не съвпадат напълно с реалното, но едва ли някой ще си търси повод да поставя под съмнение влиянието на Кларк във фантастиката и живота на хората.

   Усещам удовлетворение, няма какво да е друго, след като се насладих отново на две забележителни произведения. Иска ми се още много класики да се върнат към нов живот, но и стотиците вече преиздадени ми носят достатъчно наслада. Настроението ми е фантастично, със сигурност. 🙂

Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5

Други ревюта:

Книголандия: „Градът и звездите“ и „Песните на далечната Земя“, Приумици