Сладко-тъжната история на Бим
Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга! Моментът на осъзнаването, че една история за куче ти влияе дълбоко емоционално, е почти стряскащ. От първата до последната страница Бим те кара буквално да живееш с простичките му кучешки емоции, забравяйки грубите си човешки инстинкти и своеволия. За това, разбира се, е „виновен“ и Гавриил Троеполски, чиято чувствителност към дребните детайли се нанася на дебел пласт в съзнанието на читателя. Да надникнем вътре…
Въпреки че в книгата има някои причудливи сцени от онзи период на СССР, Троеполски ги е „облякъл“ с хумор доста успешно. Това ми позволи да не се разсейвам толкова, но пък се посмях искрено. Тази книга наистина изкарва емоциите навън. Беше ми забавно, тъжно, съчувствено, усещах неща, които съм потулил през годините някъде дълбоко. Радвах се като хлапе, но преценявах като възрастен. Все си повтарях, че Бим не може да е просто куче, или поне като всички други кучета. Авторът споменава на много места, че избягва да украсява образа на Бим с неестествени краски. Наистина това не е приказка, а реалност; приказките увличат и забавляват, но не създават потребност да имаш емоционална връзка с героя.
Бим е малък и игрив, учи се, опознава света, който Иван Иванич е изградил около него. Би трябвало да е чистокръвен сетер, но гените на някой предтеча са му предали неестествена окраска. Може би никога няма да участва в изложби, но си има приятел, който да обича безрезервно. Бим постепенно навлиза в света на хората чрез своите си кучешки методи на опознаване. Понякога е трудно, понякога лесно, но инстинктивно разбира, че има правила, които трябва да спазва, за да бъде обичан. Годините се изтъркулват и идва ред на голямото изпитание. Иван Иванич има здравословен проблем и трябва да се разделят за известно време.
Троеполски не търси чудеса от храброст в Бим. През цялото време Бим си остава куче, което обича стопанина си и се среща с нови приятели и врагове. Не са спестени тежките наранявания и така наречената „кучешка самота“ (безкрайната тъга по нещо, която съсипва психически кучето и често води до постепенно излиняване и смърт от нарочен глад). Но това все пак е книга за приятелството и всяко дете читател може да съпостави своята реалност със случващото се в книжката, да „разбере“ нещата с помощта на приятелчето Бим, на което никак не му е лесно, но не се отказва да търси щастието си.
Изумителна книжка, наистина! Книга за всички, не само за малките читатели. Мисля, че трябва винаги да я има в книжарниците и да се препоръчва безрезервно. Бим ще ви стане истински приятел, убеден съм!
(И прочетете обръщението на Троеполски към читателя в началото!)
Оценка от Книжен Петър: 5 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 