„Кери“ на Стивън Кинг

Балът на изкуплението

   Как щеше да се развие жанрът хорър без Стивън Кинг? Това е въпросът, който си задавам от доста години. В началото на 70-те години на миналия век един затруднен финансово учител по английска литература се опитва да спечели някой долар, пишейки страшни истории. Това е правил още от малък, това иска да прави и в бъдеще. Успял е да публикува куп разкази за известни списания, но големият удар се крие в романа. Вече има няколко опита в тази насока, но все нещо не се получава. Дори „Кери“ е захвърлен в пристъп на безпомощност. Тук се намесва съпругата му, която го насърчава да продължи, съзнавайки колко е важно това за Кинг, а и за младото семейство, което постепенно увеличава членовете си. „Кери“ е завършен, а Кинг очаква присъдата. През 1974 година, за радост на всички, краткият роман излиза и вдъхва надежда, че младият автор все пак ще успее. „Сейлъмс Лот“ вече е почти завършен и на всички става ясно, че се е родил един истински гигант в хорър жанра. История, с която почти всички са наясно.

   Самият Кинг често отгръща завесите и пише за работата си върху книгите. Този прийом толкова ми допадна навремето, че наистина хлътнах дълбоко в сюжетите на книгите му. Първата ми беше „Живата факла“ („Подпалвачката“), но „Кери“ всъщност подпали фитила. Именно в тази книга хлапето в мен видя нещо изумително, което ме държи и до ден днешен. Затова не е чудно, че съм решил да препрочета всичките му книги (около седемдесет) и да пиша за тях в блога. Да видим…

   „Кери“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) е колкото страшна, толкова и психологически издържана. Никога не бих обърнал внимание на Кинг, ако не влагаше в книгите си психология. Обичам да се тършува в съзнанието на героите, да се търси първичното и неосъзнатото. Кери Уайт е като образ от преизподнята – захвърлена в блатото на човешката ненавист, тя се ражда и умира многократно вътре в собствения си затвор, без право на обжалване. Дори аз нямах и капка съчувствие към нея! Кери живее  в ужаса от непрестанните подигравки – аутсайдер, който не се бори, няма сили да се противопостави на заплахите и тлее като жалко въгленче в лапите на изтъканата си от религиозна лудост майка. Насилие вкъщи, издевателства в училище; светът на Кери тъне в отровите на човешката низост, без шанс за измъкване. Но някъде дълбоко в тялото ѝ се крие неизмерима сила, която се проявява рядко, но постепенно расте и се готви да излезе от нея с мощ, сравнима само с ядрен взрив. Кери е телекинетична и е на път да въздаде собствено правосъдие. Осъзнаването, че може да отмъсти за всичките ѝ причинени страдания, води до истински апокалипсис. Нужна е само да изтече последната капка търпение.

   Харесва ми, че книгата не е просто поредната хорър история, а е изпълнена с „изрезки“ от интервюта на оживелите свидетели, които са препитвани пред специално създадена комисия, разясняваща всички аспекти от поведението на Кери Уайт. В това надграждане на историята всъщност се крие и нейната сила. Виждаш героите от двете страни на барикадата и си правиш съответните изводи. Случило се е нещо изключително в малкото градче Чембърлейн и са разбунени най-страшните духове. Всички броят мъртъвците и съзнават, че са имали късмет да останат живи. Кери трябва да понесе още една вина – вината на собствените си природни дадености. Телекинезата ѝ е рядко срещано, но добре документирано в книгата явление от съответните учени. Кинг вкарва документалност, която играе ролята на здрава основа, докато се редят сцените. В такъв случай кой ще пропусне да се уплаши? 😀

   В „Кери“ се появява и един характерен за Кинг прийом, който виждаме в почти всичките му книги. Героите му мислят, чувстват и вършат всичко по свой характерен начин, но извън контекст им е позволено да бъдат „самостоятелни“, все едно не са измислени, а уловени от Кинг, за да участват в историите му. Извадените от контекст мисли в курсив на героите буквално изникват по средата на някое изречение, точно като вируси, които „препъват“ текста. Това са сякаш измъкнати откъслеци от подчиненото на писателя съзнание на героите, които дрейфуват като излишни парчета от пъзел в идейния океан и търсят пролуки, за да се спасят. С тях Кинг е направил нещо изумително – уплътнил е образите на героите чрез техните мисловни дефекти. Сигурно всички ние имаме такива паразитиращи мисли, които изпълват съзнанието ни в състояние на афект.

   „Кери“ абсолютно си заслужава високата оценка, дори само заради ролята си на катапулт за кариерата на Кинг. Не всичките му произведения са толкова силни, но продължават да бъдат коментирани и филмирани десетилетия наред. Чрез Кинг хорърът е навлязъл дълбоко в попкултурата и трупа почитатели навсякъде. Светът в книгите на Кинг е обсебващ, няма съмнение. Напоследък той залита към други жанрове, но хорър класиките му никога няма да бъдат забравени.

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5