„Безкрайностите“ на Джон Банвил

За бремето на хората и боговете

1-204150_b   Каквото да кажа сега, едва ли ще мога да си обясня и десет процента от прочетеното в книгата на Банвил. „Безкрайностите“ („Колибри“, 2016, с превод на Иглика Василева) е дълбока и проникваща в на най-закътаните места, които човек може да си представи. Философският контекст обърква и мами, сякаш авторът държи юздите на света, с които е свикнал да борави, и има пълната свобода на някаква извратена божественост, която стъпква всичко човешко, прави ни да изглеждаме като марионетки, задвижвани от безсмислието на битието ни. Самото заглавие сякаш е инструкция за игра, която малцина биха се осмелили да изиграят. Моментът на осъзнаването, че книгата е сложна и многопластова, буди истински респект към автора и неговата визия за света, представена като един своеобразен сън, в който драмата е някак фалшива и по-скоро нанася обида на човешкото, отколкото да въздига неговата мисъл и да носи задоволство на четящия. И не, не е никак смешно, въпреки настройката, която човек придобива още в началото на романа. Аз съм изумен колко дълбоко може да се навлезе в един частен случай – едно обикновено семейство, очакващо близката смърт на най-прославената си издънка – и само в рамките на един-единствен ден да се натрупа достатъчно материал за нещо наистина голямо.

   Познавам Банвил от „Недосегаемият“ и „Чернооката блондинка“, но никога не съм си го представял в тази светлина. Ако има нещо, което наистина да прави впечатление в „Безкрайностите“, то е начинът му на боравене с реалността, която явно го опива и го кара да си играе с нея, дори когато е сериозен. Тук имаме божествена и човешка страна. Съприкосновението води до странни изводи и влече към нездрави и често развращаващи постъпки. Хермес и баща му Зевс все още намират причина да се намесват в живота на хората, да слухтят и въздействат по своя божествен, но противоречив начин. Тази игра е начин да се опиват от истинската си същност и да подлагат безсмъртието си на риск. Доближаването е съпроводено с похот, разюзданост, властолюбие, забавление и най-вече манипулиране. Кои, освен боговете, Ще се опиват от властта си, от силата и страстта си да сътворяват вселени и фундаментални закони. Адам–старши е тяхната най-разумна издънка – изключителен физик и математик, който е прозрял как стоят нещата в огромната Вселена, но е на път да се раздели с тайнствената ѝ същност. Семейството му е разтърсено и се опитва да проумее тази дълбока промяна в живота си. Боговете също пристигат, за да почетат този гений, но придавайки на сбогуването по-различна окраска.

   Героите на Банвил са наистина колоритни. Дали заради идеята си да опорочи човешкото величие, или заради някаква зла умисъл, Банвил „разтяга“ именно сцените, в които човешките същества вършат най-невзрачните си дела. Опиянението от тази тяхна дейност изглежда трагикомична и пълна с нездрав смисъл. Малко черен хумор, повече открити за читателя закономерности – всичко говори за мисловните извращения, които са естествена проява на човешкия характер. Разбира се, нещата не опират само до това. Банвил е изтъкал творбата си с многобройни препратки и сравнения, от които всеки читател би „измъкнал“ есенцията на своя живот.

   Не мога да кажа, че романът е красив. Сцените са разгърнати максимално, описателната част създава усещане за поетичност, но основната идея поглъща всичко. През цялото време имах чувството, че светът в книгата е изолирано малко парче от действителността. Но пък така настройката и съсредоточаването са наистина пълни.

Оценка от Книжен Петър: 4.3 / 5

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s