Болестта и ранимите
„GRANTA България“ става все по значимо за мен списание за литература. Колкото повече разлиствам страниците му, толкова повече се убеждавам, че в него има доста повече, отколкото в множество популярни романи. Темата в този брой ме накара да изчакам с почитането му. Дори имаше период, в който не ми се пишеше за него. Болестта е мерило за пригодност към живот. Хората, чиито тела са „наказани“ от генетичната си предразположеност към определени заболявания, се борят с нея и се опитват да живеят с мисълта, че надежда за излекуване винаги съществува. Болестта е травма и на духа, когато е нелечима към този момент. В „GRANTA България 6: Отвъд болестта“ („Жанет 45“, 2015) се води истинска битка за правото на живот. Често реалността надделява над илюзиите, но волята крепи и най-поразените. Искаме да се измъкнем от затвора на телата си, да изведем мисълта си отвъд болестта и да останем още малко сред живите, защото имаме още какво да дадем от себе си. Произведенията в това томче са като малки проблясъци на надежда – рушащите се тела се борят с промяната и търсят помощ за себе си и духа, който носят. И всички можем да им помогнем.
„Ранди и мама на представление в Дроубридж“ на Линда Х. Дейвис поставя тежко начало. Ранди е роден аутист и животът му предлага съществуване сред тела, които иска да обича, но рядко да докосва. Грижите за него е поела майка му, която с годините осъзнава, че собственото ѝ тяло също е превзето от страшна болест. Един ден Ранди ще остане сам и безпомощен. Тук Дейвис успява да ни лиши от онази безнадеждност, от която всички се страхуваме. Разказът е нежен и думите в него сякаш успокояват, въпреки очакваната трагична развръзка. Силно начало!
„Благотворителност“ на Сюзан Ривека е доста по-тежък. Всъщност заглавието намеква за добра кауза, но тук са събрани действително най-тежките моменти на героите. Ривека надниква отвъд показността на благотворителните каузи и постила килим от емоции над една реалност, от която на човек му става тъжно и замислено. Тук няма мъчително очакване героите да стигнат до определени изводи за себе си. Истината прозира във всичките им думи и те се превръщат в сигнални светлини за проблемите на цялото ни общество. Темите за наркоманията и проблемните деца са поднесени с натрапчива искреност, достигаща своя пик на последните страници. Наистина впечатляващо!
„Илхан“ на Кръстьо Кръстев ни пренася за кратко в болницата в лек и позитивен разказ. Поднесен ненатрапчиво и с мисълта да направи по-лесно възприемането на болничната среда. От една страна закачлив, от друга – настройващ към чудото на живота, който не винаги ни поднася добри новини. Такива разкази са необходими, въпреки че не ни казват нищо ново.
„Една нощ на Пикасо“ на Светлозар Стоянов сякаш няма място сред другите, но в него прозира опит за психологически тест. Тук има изненада, за която сами ще разберете при прочита.
„В сянката на болницата“ на Тим Уинтън не бяга от директните описания на страданията и тъжните истини. Героят е Болницата, която прибира и извежда променените телата на хората, натрапвайки грозната си същност. Тя е постоянен и естествен съсед, за момчето, което ще расте, а присъствието ѝ ще го променя в един постоянен поток от неизвестности и очаквания. Този разказ е толкова смислен и натрапчив, че едва ли скоро ще го забравя.
„Книги“ на Евгени Черепов започва плавно, с амнезия и нещо скрито от читателя, което ще се превърне в изненадата накрая. Не съм чел антиутопични разкази скоро, а този ми се стори доста смислен на фона на съвременните романи за забавление на подобна тема. Има неизвестност, напрежение, тайна, разгадаване… Много ми хареса.
Добре дошли в психиатрията! Макар това изречение да навява на съвсем други мисли, отвъд естественото му значение, тук действително ни канят да навлезем в една различна реалност. Описаните случаи са изключително любопитни, въпреки че предизвикват по-скоро ужас и притеснение за собствената ни психическа устойчивост. Да видим…
„Нищо не може да бъде друго, освен това“ на Силвия Атипова разглежда рядко срещано умствено разтройство – Синдром на Котард или „Делириум на отрицанието“, при което болният вярва, че е мъртъв в буквалния смисъл на думата. Странното състояние отвежда една млада бременна жена отвъд представите ни за нормалното за нормалното усещане, че сме живи и от нас зависи всичко случващо се в телата и ума ни. Въпреки че е чисто медицински случай, това невероятно психическо състояние ми напомни за някои хорър разкази, които използват същия модел за представяне на лудост и ексцентрично поведение. Реалността е такава, каквато си я представя всеки отделен човек, а „най-реалната“ реалност е онази с най-много привърженици. Болестта, промяната в телата ни, засяга и ума, докато не го превърне в коварен инструмент за произвеждане на реалности. За финал Атипова използва познатата ни физиологична настройка на родилата жена, която телесно и умствено осъзнава, че вече е майка. Може би моментно просветление или пълно избавление от желанието да бъде погребана. Невероятно какви асоциации може да предизвика един такъв разказ. Тук няма много литература, но въздействието е изключително.
„Във фризера“ и „Ексцеси“ на професора по неврология Оливър Сакс също се занимават с необичайни психически разтройства, предизвикани от физиологични изменения. Първият случай е за „забавянето“: при определени нарушения в някои органи се наблюдава постепенно и почти невидимо забавяне на реакциите, което довежда от екстремно понижаване на температурата и пациентът изпада в нещо като летаргия. Описанието на Сакс може спокойно да заинтригува студентите по медицина, но е поднесено по достъпен за читателите начин. Втората част е разделена на два случая – „Въпрос на идентичност“ (Синдром на Корсаков) и „Обладаната“ (Синдром на Турет). Първият е свързан с нарушения в паметта, а вторият… Турет е много ексцентрично заболяване, което предизвиква истинско стъписване сред незапознатите, но станали неволни свидетели на проявленията му. Няма да описвам подробно, но ще спомена, че Сакс умее да привлича вниманието, дори когато бълва медицински термини. Ако все пак се навиете да прочетете последните текстове, нищо чудно да промените изцяло поведението си, когато става въпрос за психически разтройства.
„Проект ‘Сърце’“ на Александър Томов ни връща към нацистка Германия и тайните експерименти за супервойници. Част от „пациентите“ са преживели намесата на лекарите, други – не. Някой трябва да свърши черната работа, за да се изключи възможността гените им да оцелеят. Всъщност не трябва да повдигате вежди от описанието ми. Тук наистина се прехвърляме в сферата на конспирациите, но разказът не се натрапва с прекалени фантазии. Имаме човешка гледна точка и осъзнаване на проблем, който трябва да се реши. Все пак съм раздвоен в оценката си.
„Обезглавяване“ на Мохсин Хамид няма смисъл да коментирам. Това е къс разказ, чието заглавие казва всичко.
Трудно се чете „Мила дъще“ на Наталия Делева. Една умираща майка се сбогува със света и дъщеря си. Все някоя сълза ще се спусне, няма как. Написан е по такъв начин, сякаш нищо друго няма значение. Тъжно, трагично… Когато реалността говори, всички трябва да слушаме и да реагираме, заради себе си и собствените си деца. Не знам какво повече да кажа.
„Нигерийците не изпадат в депресия“ на Ике Аня възражда спомен на един лекар за практиката му в затънтено селце в Нигерия. Нищо изключително. Все пак се прави паралел между два от случаите: депресията на едно момиче и смъртта на дете.
„Окситоцин“ на Николай Фенерски всъщност е диалог, в който влюбването е разчекнато между две тези. Болест? Официално окситоцинът, секретиран от тялото, помага на жената при раждане, а при мъжете е свързан с емоционалното обвързване. Фенерски е забъркал доста разнородна смес от данни за живота на мъжете, разгледани под различен ъгъл. Най-много ме е яд, че все още общото правило „мъжете това, жените онова“ е в сила, въпреки доказано индивидуалните ни нужди и мечти като човеци. Това го гледам всеки ден и ми е втръснало. Иначе разказът „засища“ по някакъв странно извратен начин.
„Моето сърце“ на Семездин Мехмедович разтегля времето около един инфаркт. Изведнъж животът на един мъж се изпълва с лекари и всякакви други непознати. Това е време, в което ще започне да си задава въпроси. Какво изпитва: страх или спокойствие? Не мисля, че този разказ притежава нещо, което може да ме развълнува. „Карамбол“ на Еди Румян го сполетя същата съдба. Историята в него не ми се връзва с останалите в списанието. „Лъжлива кръв“ на Уил Селф ме отегчи, въпреки сериозните теми за рака, наркоманите и още куп медицински проблеми.
„Соц“ на Цветозар Цаков е смехотворен начин да се разкаже онази история, от която все още ни побиват тръпки, но въпреки това постоянно сме втренчени в нея. Е, новите поколения май не ги е много еня за миналите битки за свобода, водени от родителите им. Та, онази „болест“ все още върлува в умовете някои хора. Може би не под формата на Осъмска цаца. 🙂 И все пак – не ми го побира умът, каква е идеята на този разказ?
„Със здраве“ на Йордан Костурков също е смехотворен, но поне навлиза дълбоко в медицинската наука. Понякога усещаш я стягане в гърдите, я болки другаде. Нашият човек се опитва да премине през някой лекар, който да го посъветва нещо, но все не се получава като хората. Явно последната част е заета от странни разкази.
Темата в „Държеливо животно“ на М. Дж. Хайланд е множествената склероза, но е написан леко и с малка хумористична нотка. Човекът наистина е държеливо животно, особено ако се опълчи срещу тежките болести и подпише договор със смъртта. Тази история е доста по-интересна от предните.
„Преводачът на болести“ на Райчо Станев слага съвсем абсурден край на текстовете. Страничка и половина за разкош. 🙂
Приключвам с мисълта колко странно се чувствам сега, когато в едно ревю разказах за безумно тъжни и наистина смехотворни истории. Трябваше да превключа бързо, но май не се получи добре. Наистина исках да напиша и нещо по-забавно, но някои тежки истории в началото ме отказаха. Скоро ще посегна и на „GRANTA България 7: Градът“
Оценка от Книжен Петър: 4 / 5
Книжен Петър 