„Щастливите хора“ на Любомир Николов

Щастливите хора и една неразумна действителност

1-204383_b   Ако кажа, че бих прочел всички книги, които носят подобно заглавие, ще ме изкарате невменяем. Кой се отказва от драмите и насилието, които обитават почти всяка една художествена книга? Просто трябва да поемаш повече от драмите на живота, а литературата е наистина верен източник на емоции. „Щастливите хора“ („Сиела“, 2016) обаче не е постна и лигава (извинявам се за силната дума!), а влече със себе си едни чудеса от идеи и алтернативи, от които много писатели ще се засрамят и нищо чудно да прекопират нещо или просто да се захванат с нещо друго. Точно такива сборници с „естествени“ (тази дума си е съвсем точна!) текстове създават нуждата от четене и човек започва да намира във все повече неща смисъл и идеи за себе си. Толкова богати и причудливи разкази биха преживели куп катаклизми и промени в литературата, както го правят класиките през вековете. Но тук има нещо далеч по хубаво: хумористичната нотка, която не е самоцел в текста, а идва с настройката, както е при хубавото време. Четейки тези необичайни кратки истории, човек се предава напълно на емоцията щастие и, както се случва обикновено, просто не иска то да приключи. Не вярвах, че ще го кажа, но един от позитивите на историите е, че не можеш да ги сместиш в определен жанр, просто не си сигурен в нищо, докато не прочетеш и последното изречение. Комично, драматично, фантастично, фантазьорско… може би трябва да помисля повече, за да се изразя по-добре.

   При мен е лесно – грабвам някоя книга и прелиствам първите страници. Стилът си проличава, темата прозира, а решението дали да я чета идва веднага. „Щастливите хора“ не можеш да я избереш по някакви лични критерии. Любомир Николов не се е втренчил в определена аудитория, а е дръзнал да отправи една широка усмивка на всички. 🙂 Обикновени истории, модерни истории, фантазьорски истории, нещо като истории… материалът, от който черпи Николов никога не е бил систематизиран и подреждан за бъдеща употреба. Повторяемостта е болна тема в литературата, ясно е. Свежите идеи все пак ги създават авторите, онези със свободна и неподкупна мисъл, които като с магия разширяват литературното пространство. Николов има това усещане и то се вижда навсякъде в сборника.

   Книгата е достатъчно дашна (извинете ме за сексуалния намек!) на смях и настроение, а аз – шашнатия читател – мога само в някакъв постен телеграфен стил да предам какво се случва вътре. Със сигурност по този начин няма да успея да извадя наистина същественото, което се крие в самите истории и начинът им на предаване от самия автор. Тук няма да има ретроспекция на четиресетина истории.

   Заслужава си да завърша с едно твърдение от задната корица на книгата, което е толкова вярно, че не оставя и капка съмнение какво ви очаква, ако решите да четете: „И тези, щастливите, не са ли някакви превзети егоисти, които предизвикват недоумение и дори мъничко недоволство? Не… те просто са направили крачка встрани.“

Оценка от Книжен Петър: 4.4 / 5

Други ревюта:

Книголандия, Goodreads

Advertisements

One thought on “„Щастливите хора“ на Любомир Николов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s