„Най-щастливото момиче на света“ на Джесика Нол

Миналото, чрез което трябва да живееш

   Едно от нещата, които смятам в себе си за позитив е, че не ми е задължително да очаквам отзиви от някоя книга, за да се заинтересувам от нея. „Най-щастливото момиче на света“ („Хермес“, 2017, с превод на Павлина Миткова и Нина Руева) беше от онези, които разгръщах постоянно и се чудех дали попадам на трилър или на поредната история за клето момиче, „нападнато“ от миналото си – просто драма, наситена с женските символи на порастването и какви последствия има в настоящето. Отдавна се интересувам от женската гледна точка към някои проблеми и ми се искаше тази книга да разнообрази донякъде представите ми. Джесика Нол обаче не е толкова „сериозна“ и съвсем очебийно е предложила на читателите си леко развлечена и почти момичешка история, в която двете времеви зони – минало и настояще – по-скоро си контрастират, вместо да се допълват, създавайки усещането за четене на две различни книги. Миналото ми допадна, докато настоящето не ми остави добри впечатления. Книгата е просто роман за развлечение и авторката съвсем целенасочено го е разкрасила, за да се хареса на дамската аудитория. Трилърът идва едва след 200 страници, което си ме огорчи достатъчно. 😀 Да видим сега как изглежда всичко отвътре…

   Голямо впечатление прави посвещението преди основния текст. То звучи така: „На всички момичета, споделящи съдбата на ТифАни ФаНели. Знам.“ Това послание предполага доста реалистична и драматична история, която е допълнително наситена с препратки към действителността, заобикаляща живота на момичетата, попаднали в капана на младостта си. В настоящето Ани е обиграна и действена двайсет и осем годишна жена. Работата ѝ спори и тя се радва на привидно бляскав живот в обятията на богатия си годеник. Тя има все още какво да „изглажда“ тук-там, но като цяло се смята за ощастливена от съдбата. Миналото ѝ просто няма работа тук, напъхано в кутийка и поставено на скрито място. Нищо общо с католическото училище „Света Тереза“ или прословутата гимназия „Брадли“, която съсипва тийнейджърските ѝ години. Именно в „Брадли“, преди четиринайсет години, се случва нещо, от което се плашат почти всички момичета. Тогава тя е Тиф – новото момиче, което трябва да опознае компаниите и характерите на съучениците си. Проблемът ѝ не е, че тя вече харесва определено момче, а че привлича вниманието на този, с когото със сигурност не иска да бъде. И историята ѝ се превръща в драма, истинска драма.

   Със сигурност не ми допадна кифленското начало и затлачването в определени моменти. Историята си е история, но разказана по този начин няма да промени кой знае какво в манталитета на момичетата, каквато е идеята на авторката. Насилието е предопределено да придружава всяко момиче още в най-ранна възраст като натрапен съвет да се пази и отстоява някаква имагинерна женска територия. Трябва ли изобщо да има мъжко и женско възпитание? За момчетата е същото: „Бъди силен и смел, не бъди женчо!“ Всъщност „Най-щастливото момиче на света“ би покрила критериите на добре „обработените“ психически в ранните си години момичета, които желаят да се „лепнат“ за красивото и изкуственото, за да се почувстват „наистина“ щастливи. Със сигурност са много. Разбирам, че това е част от обърканите стремежи на жени като Джесика Нол, натрапващи все още един мъжки свят, който отдавна не съществува.

   Няма какво друга да кажа за тази книга.

Оценка от Книжен Петър: 3.5 / 5