„Птиците“ на Дафни дю Морие

Когато животът и въображението се сливат

   Не знам защо си мислех, че Дафни дю Морие не е за мен. Не съм чувал да се шуми около нея, нито ми беше препоръчвана допреди няколко месеца. За сравнително кратко време се появиха цели три нейни книги. Бяха доста дълго време пред очите ми, без да проявя някакъв интерес към тях. Трябва да спомена, че обожавам странните истории, които правят живота по-интересен и непредсказуем. През ръцете ми са минавали какви ли не необикновени текстове, но винаги съм готов за нещо, което отново да ме стресира и разбуди. Ето че сборникът „Птиците“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Мариана Шипковенска, Емилия Л. Масларова и Олег Димитров) ми беше препоръчан и трайно се настани в съзнанието ми. Всъщност първият разказ, дал името на сборника, е филмиран доста успешно от Алфред Хичкок и трябва да подскаже на всеки, че Морие наистина е любопитен автор. Е, открих я! 🙂

   След като затворих последната страница, ми стана ясно, че подборката е изключително добра. Може би не всичките ѝ творби си заслужават, но поне тук нещата изглеждат направо вълшебно. В територията на Морие влизат странните състояния на ума, убежденията, с които живеем, загадъчните проявления на любовта или просто пречупената по особен начин действителност, от която можем да настръхнем. За мен жанрът на историите е неопределим. В един момент дори престана да ме интересува – просто чета и се отнасям нанякъде, а усещането, че бродя в непознати и мрачни територии, е наистина стресиращо. Още с „Птиците“ влизаш в един ирационален кошмар. Представете си спокоен бряг и пръснати наоколо къщички. Изведнъж времето се променя, небето се изпълва с милиони птици, които не се държат по обичайния начин и никой не знае какво точно се случва в действителност. Атмосферата в разказа наистина наелектризира. „Сега не гледай“ пък ни пренася във вълшебната Венеция. Всичко изглежда романтично, докато не се срещнеш с нещо необичайно, което преобръща живота на теб и семейството ти. Морие разказва спокойно и не усещаш кога преминаваш от зримото към свъхестественото. „Конвоят“ ни потапя във въображаемото. Странните проявления на ума властват там, където напрежението създава пробойна. В „Миг“ може би не се случва нищо необичайно. Имаш дом, имаш подреден до съвършенство живот, имаш дете, за което полагаш грижи, имаш илюзия… „Целуни ме още веднъж, страннико“ ни показва какви капани крие страстта. Любов, която идва сякаш от нищото и те изпълва до краен предел? Нищо не е такова, каквото изглежда. В „Сини лещи“ действителността ти готви капан, от който те побиват тръпки. И останалите разкази крият достатъчно мистерии.

   Морие създава илюзии, от които се плашим, но не можем да им избягаме. Тя премахва от текстовете си всичко, което може да ни разсее и ни поднася нещо толкова необикновено, че действителността изгубва своите очертания. Свръхестественото се превръща в нещо обичайно, а героите са жертви на собствените си умове. Трябва да отбележа и това, че текстовете звучат доста съвременно, макар някои от тях да са писани преди повече от шейсет години. Вероятно много от читателите ще забележат липсата на кървави сцени, което обаче не прави от историите олекотени версии на съвременния хорър. Вдъхновението на Морие по-скоро се крие в началото на 20-и век, но бяга от класическите произведения преди този период. Ако някой може да ме „обогати“ с повече информация, ще се радвам много. 🙂 Повечето от разказите в сборника са доста обемни и пълнокръвни, което им позволява да „изтощават“ психически читателя. Усещането е доста странно, но наистина ще ме разберете, ако прочетете няколко.

   Според мен „Птиците“ ще се хареса на по-широк кръг читатели, заради шантавите ситуации и съвременното звучене. За мен беше изключително удоволствие да се запозная с част от творчеството на Дафни дю Морие. Ще имам още срещи с него, това е сигурно.

Оценка от Книжен Петър: 4.7 / 5