„Градината на пеперудите“ на Дот Хъчисън

Приказка за Пеперудената градина

   „…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“

   Не вярвах, че ще го кажа още в самото начало, но тази книга е наистина обсебваща. Принципно не употребявам често такива думи, още повече че обикновено имам в главата си половин дузина нейни заместители. „Градината на пеперудите“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Кодинова) обаче никак не ми се вписва в жанровете трилър и хорър, както е определяна масово. Като добавим „загладената“ криминална нишка и стеснения периметър на действието, имаме по-скоро свръхдълъг разказ, който така впримчва със своята последователност и добре подредени сцени, че въздейства обсебващо и опияняващо. Психологически хорър, що ли? Психиатрите и психолозите сред читателите ще си помечтаят някой ден практиката им да ги запознае с подобен случай. Тази книга е пълна с дребни детайли от клиничната психология и човек остава с усещането за навлизане в друга реалност. И не става въпрос за терминологията, а за описани поведенчески реакции, с които всеки може да се сблъска в един момент от живота си. Абсолютно нищо не знам за Дот Хъчисън, но вече искам да прочета нещо друго от нея! Но да видим какво имаме…

   Виктор Хановериан се сблъсква челно с един от най-забележителните случаи в кариерата си досега. Млада жена с неизвестно истинско име е привлечена като свидетел, за да разбули тайните на Градината – тайно място в имота на извратен богат мъж, нарекъл себе си Градинаря, който от десетилетия отвлича момичета и ги превръща в свои повереници и участници в личен спектакъл. Те са неговите Пеперуди, които трябва да го радват с красотата и напъпващата си женственост. Но пеперудите имат кратък живот, което предполага нужда от тяхното съхраняване. А красотата се запазва само чрез смъртта.

   Още отсега предупреждавам, че „Градината на пеперудите“ никак не е повърхностна и книга „между другото“. Хъчисън е избрала доста бледите образи на двама агенти от ФБР, които да послужат за пирончетата в скелето на историята, без да имат особено значение за нея. Свидетелката Мая е главната атракция. Тя е тайнствена, провокативна и предизвиква доста емоции у принципно стабилните психически разследващи. Виктор е достатъчно съобразителен, за да ѝ даде пълната свобода сама да реши кога да сподели важната за разследването информация. Всъщност се получава един вид борба на характери, в която агентите се оказват в небрано лозе, както се казва. 🙂 Празнините се запълват бавно и раждат зловещо-красивата истина за Градината и нейните пленени обитатели.

   Градинарят пък е изключително надежден психопат, така да се каже: самоуверен и богат мъж в разцвета на силите си, който води двойнствен живот. Неговото тъмно Аз е обградено от правила и способи за манипулация. Наследил е хоби, което превръща в изключителна атракция за самия себе си. И най-важното – вярва, че дарява щастие на пленничките си, обграждайки ги с невероятно красив къс природа, затворен под похлупак. Но страшното идва от обсебеността му към символите, с които обременява красиви насекоми като пеперудите. Сексуалната му извратеност го принуждава да сътвори „хибрид“ от женска и пеперудена красота. Момичетата са татуирани с крила на различни пеперуди и в един момент ще бъдат жертвани за растящата колекция.

   Хъчисън се отнася наистина сериозно към поведенческите реакции на Пеперудите. Обърнала е внимание и на физическата, и на емоционалната част от живота им. Всяка от тях е индивид със свои особености и реагира по различен начин на външни дразнения. Затвореното пространство ги сдружава в нещо като семейство, имат решения за всякакви кризисни моменти. Самата вяра и убедеността на Градинаря, че има огромен смисъл в начинанието му, ги кара да следват предначертания си път със странно спокойствие. Появяват се ритуали, които придават значение на смъртта и осмислят идеята, че са част от колекция. Това, в реалния си смисъл, е невероятно извратено, но създава илюзията за необходимост от него.

   Тук има послание и към читателя. Всъщност историята напомня на зловеща съвременна приказка. Хъчисън е постлала дебел килим от препратки към мрачните произведения на По. По време на всеки сексуален контакт, Мая извършва мислено бягство в дебрите на литературната фикция, изградена от произведения на автора. С това си действие тя запазва личната си свобода и неприкосновеност. Да не споменавам и силната женска ненавист относно сексуалната експлоатация на жени (книгата може съвсем сериозно да разяри борците за женски права).  Ритуалното четене на приказни истории нанася лека корекция на съзнателно ниво в разсъдъка на пленниците. Връзката на приказките с Градината е ясна.

   Изобщо „Градината на пеперудите“ може наистина да повлияе на читателя. За мен беше изключително удоволствие да я прочета. Все пак съм длъжен да отбележа, че това си е литература и няма смисъл да се внасят странични фактори в написването на книгата, все пак Градинаря си е просто един психопат. 😉

Оценка от Книжен Петър: 4.2 / 5

Други ревюта:

Книгоядец, Под моста