„Древният път на чая“ на Джеф Фучс

Пътешествие в древността и традициите

   От доста време не съм зачитал пътепис. Винаги съм усещал тези книги като приказки, пътуване към неизвестността. „Древният път на чая“ („Вакон“, 2015, с превод на Таня Виронова) се оказа истинско приключение, изпълнено с аромати, спокойствие и ледена красота от хоризонт до хоризонт сред планински вериги и тесни пътеки. Това не е книга за дребното пакетче чай, което потапяме в гореща вода, а за истинският древен чай, отгледан в провинция Юннан и древният път, по който той достига до истинските му ценители от Китай, Тибет, Непал и Индия. 4000 километра по прашни, заснежени, скрити и изоставени пътища възраждат една история, която могат да разкажат само последните мулетари от народа Кхампа. Фотографът и пътешественик Джеф Фучс с особено внимание проследява тяхното битие и традициите, които в тези райони вдъхват смисъл на самия живот. Не мога да подмина и човешкият фактор – групата от смели, настроени за приключения и всякакви трудности ентусиасти, тръгнали на това изморително пътуване. Самият Фучс, Дордже, Сонам, Дакпа, Норбу, Ному и останалите – всеки със своя характерен начин да получава удоволствие от магията на високопланинските простори. Да видим…

   „Чаят, за който жадуваха тибетците, не бе чаят на Запада. Най-консумираната напитка на планетата все още се бореше за своята идентичност далеч от културите, които я отглеждаха, събираха и живееха с нея. Западът, дълбоко заблуден във вярата си, че чаят, който поглъща, е качествен продукт, трудно щеше да възприеме черните тухлички, пренасяни от мулетата. Торбичката чай „Липтън“ в най-добрия случай щеше да има вкус на прашна гореща вода за всеки любител на силния черен чай, който тибетците обичаха.

   Отглеждан от повече от 30 народа, чаят или Camellia sinensis, както е известен на ботаниците, е категоризиран в три разновидности: sinensis, assamica и индонезийски. Въпреки многото си имена, чаят идва основно или от Camellia sinensis – храст с малки листенца, растящ главно в Китай, или от Camellia sinensis assamica – храст с големи листа в Югозападен Китай и Индия. Видът на чая, както и неговият цвят се определят, след като бъдат събрани листата. Зелените, жълтите и белите са само леко ферментирали; улун – известен като цин, или син чай в Китай, е отчасти ферментирал, а червеният или черният, както го познаваме на запад – напълно ферментирал.“

   Пътеписът на Фучс е отдаден изцяло на подготовката и самото пътуване, в което се включват добре подготвени местни хора. Те от своя страна също изпитват желанието да проследят стъпките на поколения ладоси (керванджии мулетари), като за тях това е особен вид почит и признание към смелите им предци. Именно по Пътя на чая и конете се е извършвала търговията с необходимите за живота на тибетците стоки, включващи, разбира се, и тухличките пресовани чаени листа. Наред с описанията на пътищата, върховете, природата и посетените селища, Фучс описва и характерите на спътниците си. Един от най-запомнящите се е Дордже, който използва всеки удобен момент да задоволява любовните си желания. Това обаче не му пречи да е равностоен на останалите от групата и наистина да е от помощ за всички.

   Пътя на чая и конете е почти забравен път. Някои разклонения да добре асфалтирани и се ползват за прекарване на стоки от съвременните търговци, които не познават опасностите на пътуващите пеша ладоси. Често променящите се атмосферни условия на 4-5 000 метра над морското равнище са непосилна преграда за Западния човек. Фучс добре описва разликите, изпълвайки книгата си с мненията и разказите на местните. За да живееш в подобни условия е необходима не само издръжливост и умения, а и да имаш връзка с природата и древните традиции. Има толкова много, което мога да спомена по тази тема, но най-добре е всеки сам да прочете и усети нещата.

   „За народа кхампа на света има три вида хора: порап е силен човек, който прекосява планинските проходи, за да се прослави и подобри живота си. Потинг е умерен човек, който си е създал дом, тревожи се за неизбежните неща от живота и се „съревновава с гората“, за да осигури своята победа и така да не се чувства потиснат, че е бил надминат. Пота е слаб човек, „който си стои вкъщи край огъня и спори с майка си“. Тази стара максима разкрива напълно философията на кхампа за живота.“

………………………………………………………………………………

   „Една случка особено ме впечатли и ми показа колко изолирани са хората в тази част на Царонг. Когато веднъж нощувахме в един селски дом, кацнал в забравен от бога каньон, възрастният стопанин сериозно ни помоли да му отговорим на един въпрос. Гледайки грапавите си мазолести ръце, той ни попита дали сме чували за „разликата във времето“. Бил чул преди десетилетия от познат селянин, който бил посетил Непал и Индия, че времето там било различно от времето вкъщи. Вярно ли било, че е различно в зависимост от това къде се намираш? Това беше въпрос, който го бе измъчвал в продължение на 50 от неговите 76 години. Той никога не бе напускал своята малка долина и не бе имало кой да му отговори.

   Когато Дакпа потвърди „слуха“, старецът остана доволен. В едно сурово и затънтено кътче на планетата един възрастен човек най-накрая бе намерил своя отговор.

   Въпреки, че това можеше да не помени с нищо живот му, той каза, че сега поне внукът му няма да си задава този въпрос, когато остарее.“

   Въпреки, че само четях, настанен в удобна позиция вкъщи, това „пътуване в миналото“ ми направи невероятно впечатление. Фучс е обстоен, внимателен, често и забавен, докато разказва за изключителното си пътуване по Пътя на чая и конете. Без да се опитва да вменява на читателя определени философски заключения за живота по тези места, той наистина успява да промени начина, по който разбираме удоволствието от съществуването си. Тежки и силни думи за край на ревюто, но, мисля си, наистина заслужени. Препоръчвам от сърце тази книга!

Тук може да видите снимки на Джеф Фучс от пътешествието му.

Оценка на Книжен Петър: 5 / 5