„Американски пасторал“ на Филип Рот

Невидимите трагедии на Америка

1-2456543   Тази книга я прочетох трудно, но не заради тежък за възприемане език или възгледи, които не приемам. В „Американски пасторал“ („Колибри“, 2008, с превод на Елика Рафи) Рот е обстоятелствен, размишляващ и ненаситен към откровените описания. В тази чисто американска книга има достатъчно, за да зачеркне прословутата „американска мечта“ и да наслои трагедия след трагедия в живота на поколения еврейски преселници, започнали от самото дъно и достигнали до един своеобразен собствен рай. Една голяма илюзия е на път да изчезне като дим, разнесен от бриза на промяната. Собствен бизнес, извоюван с много труд и лишения; идеалното семейство от колежанска звезда и конкурсна красавица; наследници, които да претворят идилията на всеки американец. Всъщност трагедията се крие в собствените идеали, мечтите и очите, които виждат само безбройните лозунги за свобода, изпъстрили цял един век. Америка на великите политици, ораторите на свободата, лесно изконсумираните надежди и икономическата мощ. Но отвътре Америка е кипяща смес от илюзии, граждански неволи и паразитни идеи. Рот залага бомбата и часовникът започва да отмерва времето до експлозията.

   Започнах „Американски пасторал“ трудно и с мисълта за потенциален шедьовър. Семейството, което описва Рот прилича на всички онези семейства от типа „преследвачи на американската мечта“. Еврейската жилка, устремната битка за пълно щастие, храбростта… Героят е Шведа – идеалният стожер на онеправданите и неслучилите да постигнат нещо голямо в живота си. Обграден от внимание, той расте с идеите на една велика Америка, която отглежда поредния си самобитен герой. Втората световна война е спечелена и ордените са раздадени. Шведа е способен да трупа дивиденти от всяка появила се възможност да блесне: трудолюбив, изтънчен, креативен, спортист по рождение и ненаситен за успехи. Бракът с мис Ню Джързи идва съвсем естествено. Наследеният бизнес в ръкавичарската фабрика чертае добри перспективи. Всичко е добре подготвено за следващото поколение. Мери се ражда сред любов и закрила. Шведа е горд татко, който трябва да претвори мечтите си в единствената дъщеря. Но идват шейсетте – лудите американски години, които напълно променят Америка. Децата на великата нация възстават, за да се случи Революцията, която отлежава вече петнайсетина години след края на Втората световна война и е на път да изпълни идеалите, да събори политическия консерватизъм и да се противопостави на робските задръжки. Свободата става цел за свободно мислещите. Новото поколение ще се опита да роди Америка на бъдещето с респектиращата мощ на една съблазнителна политическа идея.

   Мери е щастливата дъщеря, която получава любов и внимание в максимален размер. Едва навършила шестнайсет, тя се отдръпва рязко от семейната идилия и богатството и става техен противник. Кога и как започва тази трансформация? Кой я подтиква към протестната вълна на младото поколение, което се опълчва срещу деспотичната капиталистическа система и щастието да постигнеш американската мечта? Една дъщеря ще намрази родителите си и ще се превърне в убиец, в отмъстител, който е обсебен от зараждащата се Революция. Една дъщеря ще бъде „открадната“ в името на новите идеали. Виетнамската война ще прояде Америка отвътре, ще дискредитира водачите и ще я промени завинаги.

   В „Американски пасторал“ Рот не е стихиен, дори върви спокойно сред думите и е в плен на куп подробности от американската история в политически аспект. Героите излизат постепенно от бездушната си сивота, градят незримо бъдеще и катерят лични върхове. Всъщност няма заплетен сюжет и идейни клопки – Рот следва отъпкана пътека и не имплантира илюзии. Наистина един емблематичен американски роман може да бъде написан по отработена рецепта, но да постигне доста повече. Точно този роман ми се стори прекалено стандартен. Рот обича да провокира и в някои сцени наистина го показва. Обаче идеята Мери да бъде буквално разголена в два отделни етапа от своя противоречив живот, за да изпълни авторовата идея, ми се стори неестествено и дори отвратително. Не му прощавам за това, макар и в други свои романи да е изследвал в подробности слабините на героите си. 😀 Тук дори го е направил два пъти. Освен това в определени моменти ми беше доста скучно. Не съм голям привърженик на политическите трансформации в американската история. Само си избройте на пръсти какви грехове имат да изкупват някои от „легендарните“ водачи и бизнесмени на Съединените щати. За правата и свободите да не говорим.

   Ето нещо хубаво, което извадих от романа:

   „Човек се бори с лекомислието, с плиткоумието, опитва се да стигне до хората, без да има нереалистични очаквания, без да е обременен от предразсъдъци, празни надежди или надменност, колкото се може по-малко да е валяк, сваля оръдията, автоматичните картечници и петнайсетсантиметровата броня; иска да е добронамерен и стъпва на пръсти, вместо да раздира тревата с гъсенични вериги; да приеме другите с отворен ум, като равни, по мъжки, както казваме ние, и пак се проваля и ги разбира погрешно. А може и да мислиш като валяк. Да си ги разбрал погрешно, преди да си стигнал до тях, докато предвкусваш срещата си с тях; да ги разбираш погрешно, докато сте заедно, а после да се прибереш у дома и да разкажеш на някого за вашата среща, пак без да си ги разбрал. Понеже по принцип същото им се случва и на тях по отношение на теб, фактически всичко е умопомрачителна илюзия без възприемчивост, потресаващ фарс на разминаването. И все пак какво можем да направим с тази ужасно значима отговорност към другите хора, която изглежда лишена от съдържанието, дето ние си мислим, че има, и която се изпълва с абсурдно съдържание, понеже всички сме тъй слабо подготвени, че да провидим един другиму вътрешните си механизми и неведоми умисли? Нима всички ние не отиваме и не заключваме вратата, и не се усамотяваме подобно на самотните писатели, или не се изолираме в камери със звуконепроницаеми стени и не начеваме да съчленяваме хора от думи, а после не допускаме, че тези хора-думи са по-близко до реалността от реалните хора, с които всекидневно се съприкосновяваме в своето неведение? Факт е, че в живота си не се стремим да разберем хората правилно. Ние ги разбираме погрешно, разбираме ги погрешно, погрешно, и после, след внимателно преосмисляне, пак ги разбираме погрешно. Така узнаваме, че живеем: като грешим. Може би най-добре ще е да престанем да се питаме дали сме прави, или не по отношение на хората и просто да се оставим на течението. Късметлии сте, ако това ви се удава.“

Оценка от Книжен Петър: 3.6 / 5

Други ревюта:

В Goodreads: Тук, Тук и Тук

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s