Мъртвите говорят с телата си
Когато се огледам в книжарницата, имам желанието да прочета доста от книгите, които съм набелязвал с течение на времето. Те са доста като количество и се налага да пренебрегвам едни за сметка на други. Бекет и неговите книги се оказаха от пренебрегнатите. От време на време питам колегите за препоръки и в един момент стана въпрос за „Шепотът на мъртвите“ („Софтпрес“, 2012, с превод на Милена Радева). Гледах известно време как едни светнали очи ми обясняват какво впечатление е направила книгата, и това ми беше достатъчно. Бързо я „избутах“ преди останалите, чакащи да им обърна внимание, и… останах зашеметен. Бекет „рови“ из мъртви тела, създава сцени, които малко хора с живо въображение биха издържали без да се изпотят и наистина е приел задачата си присърце. Никога не оценявам трилърите с пълна оценка, защото ги възприемам като „книги между другото“. Отдавна мина времето, когато четях основно в този жанр, заради доста по-истински драми, в които психологията винаги е на едно от първите места, независимо към кой жанр принадлежат.
Книгата на Бекет е криминален трилър, както и хиляди други, които хората взимат за из път по време на отпуските си, но бих казал, че не е „отпускарска“. Всички тези подробности около тленността на телата ни, сепващата грозота при гниене и липсата дори на мимолетна мисъл за някаква душа, пък макар и опоетизирана по определен начин, имат ефект на удар с чук, от който е трудно да се отърсиш. Всичко в тази книга е грозно и пошло – наоколо обикалят патолози, антрополози и криминалисти и ти ставаш свидетел на неща, за които никога не се говори спокойно и разсъдливо.
„Фермата за трупове“ е доста стряскащо наименование за какъвто и да е изследователски институт, а в този наистина си гледат сериозно на работата. Има поляна, а на нея са разпръснати десетки трупове в различна степен на гниене. Взимат се проби, коментират се процеси в труповете след настъпването на смъртта. В тази буквално отчайваща обстановка науката напредва с бързи темпове. Способният англичанин Дейвид Хънтър е извикан от директора на института да помогне в работата със знанията си и да натрупа още опит. Самият Хънтър все още не се е възстановил от срещата си с изключително способна убийца, която почти му отнема живота и традиционната лична драма в семейството. Той търси място, където да прави онова, което наистина умее – да изследва трупове. На спокойствие. Но съвсем скоро в една отдалечена хижа е намерен труп, около който има много неизвестни и Хънтър отива там като придружаващ главния разследващ. Докато разследването тече, става ясно, че криминалистите си имат работа с трупове, които не отговарят на истинската им самоличност и са изправени пред много хитър и способен сериен убиец.
В най-добрите криминални трилъри човек може да надникне в съзнанието на убиеца, чрез кратки, но добре избрани моменти от битието му през изминалите години. Бекет се е справил изключително добре с този начин на опознаване на злото отвътре. Защо е склонен да убива? Какви действия го карат да се чувства значим? Какво е естеството на психозата, в която е затънал? Читателят започва да го опознава до най-малките подробности. Играта на котка и мишка по време на разследването е продукт на сюжета, но отвъд него наистина се крият неща, на които се обръща по-малко внимание.
Романът е написан сбито и без излишни вметки, затова и въздейства по-много убедителен начин. С удоволствие ще потърся и останалите книги на Бекет. Според мен си заслужават изключително много.
Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 