„Война на световете“ на Хърбърт Дж. Уелс

Уелс и първото нашествие на извънземни

   Как си представяте едно нашествие на извънземни? На кого би му хрумнало да опише подобна история? А дали може да се случи в близкото или далечно бъдеще? Каквото и да е занимавало Уелс преди около 120 години, факт е, че тази книга е видяла бял свят и с течение на времето е вдъхновила куп писатели и режисьори. И днес фантастиката не може без нашествия на чужд разум, така че трябва да отдадем заслуженото уважение на „Война на световете“ („Smart Books“, 2017, с превод на Сидер Флорин), макар вече да изглежда доста ретро, предвид филмите и книгите, които са минали пред очите  на любителите на фантастиката през последните десетилетия. Самият аз виждам почти непреодолима бездна между описаното от Уелс и всичко онова, което съм изчел по темата през последните трийсетина години. Но въпреки това през тази година Стивън Бакстър ни изненада с продължение, което, надявам се, ще видим и на български. Да, ще е далеч по-лесно да се напише нещо подобно със знанията, които разполагаме в настоящия момент, но всичко си има начало и е добре да знаем за какво иде реч, преди да говорим за извънземни и нашествия. Въпреки че съм чел романа като хлапе, завръщането към него ми носи истинско и неподправено удоволствие. Нужно е само да се разгранича от знанията си в технически аспект и да се върна с машината на времето в онези години, в една друга епоха, когато самата мисъл за описано нашествие се е възприемало по доста по-различен начин. Дори самата дума предизвиква страх, а многобройните неизвестности покрай неприличащите на хора същества, могат да накарат боязливите от края на 19-и век да се почувстват на минутата като смъртници. Случката с радиотеатъра на Орсън Уелс през 1938-а говори недвусмислено, че четиресет години преди това Хърбърт Уелс е напипал нещо изключително, тема, която променя психическата ни настройка и ни прави слабоволеви като мишки, подгонени от хищник, независимо дали вярваме или не. Изпадналите в паника хора, включили радиоприемниците си в неподходящото време, все пак са били достатъчно разумни да хукнат навън, защото страхът е полезно човешко качество, подвластно единствено на еволюцията, която ни е направила такива, каквито сме днес. Последната книга по темата, която прочетох – „Нашествие“ на Б. В. Ларсън – е просто поредния отглас от „Война на световете“ на Уелс. Но да се върнем 120 години назад…

   Каква е вероятността на Хърбърт Уелс да му хрумне нещо такова като нашествие на извънземни? Аз не бих се чудил много, защото във визитката на писателя вече са се намърдали „Машината на времето“, „Островът на д-р Моро“ и „Невидимия“, чрез които Уелс изгражда среда за написването на огромен брой произведения и няма индикации тази вълна да изгуби силата си в близко бъдеще. Извънземни? Откакто предполагаме, че съществуват извънземни, ние постоянно се занимаваме с тях: търсим ги, изпращаме им послания, разказваме страшни истории, филмираме страховете си… В края на 19-и век това е наистина невероятно хрумване. По онова време науката още не е достигнала до големите си открития за Вселената, но крехките знания позволяват на въображението да се развихри. Тогава Марс е била „мъглива“ и непозната, дотолкова, че видените по нея „канали“ да означават наличие на цивилизация, т.е разумен живот. Уелс е стриктен, когато описва нашествието, възползвайки се от крехките знания, натрупани до този момент: размер, температура, налягане, газове в атмосферата (предполагаеми). От всичко личи, че книгата има сериозна отправна точка и може да се възприеме добре. Няма митология, приказки или нещо извън науката в този период. Трябва да ни плаши наистина, това е целта.

   Книгата започва с кратко въведение за вероятностите да срещнем чужд разум и възможностите за комуникация с тях. Малко наука, малко сравнения и разсъждения от страна на Уелс за възможността да съществува далеч по-напреднала цивилизация от нашата, която да подходи към нас по същия начин, както ние подхождаме към по-низшите организми на Земята. Самата идея, че можеш да си безпомощен свидетел на собственото си изтребление, защото потенциалния ти враг си е харесал родния ти дом и го иска за себе си, е плашеща до полудяване. В един момент падаш надолу в хранителната верига и единственото ти спасение е бягството, което ще отложи смъртта само с ден или седмица. Знаеш, че нямаш шанс за спасение и разумът ти се изключва, буквално.

   Книгата е написана като свидетелство от първо лице за нашествието – случва се нещо невероятно и главният герой описва перипетиите си, промените, настъпващи в околностите на Лондон и в психическата настройка на местното население. Като цяло не изглежда толкова художествена, ако мога така да се изразя, но го има напрежението, което се промъква бавно в умовете на неволните участници в това събитие. Уелс посяга на самочувствието ни на човеци, на многовековната ни убеденост, че сме господари на всичко около нас, защото ни харесва да мислим по този начин. В тази война няма победител, или по-точно – победител е природата, от която произхождаме всички.

   „Война на световете“ не е изумителна книга в художествен план. И не е фантастичния трилър, който може да се вмести в съвременните представи на аудиторията от 21 век. Но все пак е част от историята на фантастичния жанр и е добре да се прочете.

Оценка от Книжен Петър: 3.5 / 5

Други ревюта:

Книголандия, My Fantasy Experience