„Къщата на езерното дъно“ на Джош Малерман

Мистерии и любов под водната повърхност

   Само с прочитането на „Кутия за птици“ не можах да определя накъде са се насочили творческите цели на Малерман, макар да ми стана ясно, че се опитва да гради своя индивидуалност още с първото си публикувано произведение. Атмосферата е наистина особена и съвсем очевидно създава някакъв некомфортен страх, ако мога така да се изразя. Читателят не се подготвя за нещо грандиозно чрез намеци какво може да се случи в следващия момент, нито е обгрижван с дълги обяснения, от които да си извади моментални изводи. Явно Малерман иска да четем в пълна тъмнина и да не се чувстваме сигурни в нито един момент, както се случва с много художествени произведения. Телепортацията в световете на Малерман е директна, дори без да е необходимо натискането на определен бутон. Дори краят на мистерията не е истински край, т.е. не знаеш дали си се върнал на същото място, от което си тръгнал. „Къщата на езерното дъно“ („Deja Book“, 2017, с превод на Коста Сивов) следва същата нишка. Този път не бях толкова изненадан и се оставих на мистерията да ме завладее. Когато си играем със страха и неизвестното, последствията се отпечатват директно в ума.

   Те са двама седемнайсетгодишни младежи, които създават някаква особена връзка още от пръв поглед. В тяхната реалност любовта е несбъднато желание, а моментът на срещата – възможност да навлязат в неизследвана територия. Малерман не иска нищо особено от тях, просто им дава зелена светлина да развихрят въображението си и да се опитат да бъдат щастливи. Трябва им приключение и време за опознаване, затова те оставят миналото зад гърба си и си организират пътуване с лодка на близките езера. Ясно е, че в началото ще има несигурност и въпроси, които нямат лесен отговор, затова откритата потънала къща става повод да се сближат и психически, без да си отговарят на трудните въпроси. Вече си имат тайна и това заздравява отношенията им. Няма как да не се забележи връзката между тайнствената къща и усещането им за принадлежност един към друг. Сякаш някаква неизвестна сила вътре в нея ги кара да се отпуснат и да изживеят момента. Нищо друго няма значение, както се казва.

   Любов, която се сблъсква с ужаса – това е нещо традиционно за този вид произведения. Малерман наслагва мистерия върху мистерия, без да дава никакви обяснения. В странната къща няма нищо необичайно, сякаш е просто обикновена проекция, но изпълнена на неподходящо място. Учудващо е колко страх може да се извлече от подобно място. Все още не съм свикнал напълно с мистериите на автора, въпреки че разбирам концепцията на произведенията му. Тази книга е прекалено кратка, за да даде отговори на моите лични въпроси, затова се чувствах доста несигурно, докато се опитвах да напасна стила на Малерман с моя начин на четене и вникване в материята. „Кутия за птици“ беше доста по-убедителна в това отношение. Вече се подготвям за „Червеното пиано“, от която очаквам повече поводи за вълнение.

Оценка от Книжен Петър: 3.4 / 5

Други ревюта:

Книголандия, Аз чета, Четиво, A Boy of Paper and Ink, Vortex in my mind, Something different, Размисли и пасти, Brenna reads, Crazy Me, Books Are Magic

Advertisements