„Последната любов на баба Дуня“ на Алина Бронски

Баба Дуня и нейният свят

1-209760_b   Докато се чудя в какъв жанр да сложа тази книга, в главата ми минават съвсем други мисли. Ако се опитам да бъда строг към нея, в същия момент усещам как захвърлям изключителния живот на баба Дуня на бунището. В тази книга няма достатъчно „изригвания“, за да накара читател като мен да затвори напълно доволен последната страница, но има отношение към живота, има неща, от които и аз се нуждая, за да разбера докъде съм стигнал и какво още имам да свърша по нататък. Не, не бях и философски настроен, не ме тормозеха въпроси без отговор, нито търсих определен смисъл. Точната дума е „трогателна“ – животът на баба Дуня е изпълнен прекрасни и тъжни моменти, които трябва да поставиш на видно място и да ги поглеждаш от време на време, когато ти станат необходими. Баба Дуня прави така, това е нейният „дзен“. Без да е „специалната книга“, „Последната любов на баба Дуня“ („Сиела“, 2017, с превод на Жанина Драгостинова) говори на обикновен човешки език – само по описаното ежедневие разбираш какво е обич, дом и… живот.

   Започнах книгата веднага щом се появиха няколко ненатрапчиви мнения, от които на човек му става мило и мислите му се пренасят почти изцяло в света на баба Дуня. Свят толкова близък до нашите ширини, че не може да се пренебрегне с лека ръка. Макар „Последните българи“ на Делиян Маринов да ми повлия и хареса далеч повече, и тази има какво да каже, макар да оставя повечето на личния досег на читателите с проблемите в книгата. Колкото повече впечатления си натрупал, толкова по-лична ще ти се стори историята.

   След трагедията с Чернобилската ядрена електроцентрала, в Черново са се завърнали шепа хора, които постепенно намират път към своя бит и единение с природата. Макар да са заедно, всеки къта някаква лична самота, сякаш вече са достигнали до своята нирвана. Но те са далеч от някаква религиозна отдаденост и простичкият им живот говори за истинската свобода, която са постигнали. Баба Дуня разказва спокойно и уверено за себе си и съселяните си, за всичко случващо се в малкото селце, останало под „запрещение“, заради остатъците от невидимата радиация. Усещаш, че те са у дома си и потъваш в техния свят, който значи наистина много. Алина Бронски не се вихри с някакви доизкусурени литературно сцени, нито държи на сложните взаимоотношения. В един момент ме напушваше смях от някои ситуации, но бързо се „събирах“ за следващите страници, защото разбрах, че тази книга никак, ама никак не е хумористична.

   Все още не знам какво да мисля за книгата. Имам си своите приятни спомени за бабите и дядовците ми. „Последната любов на баба Дуня“ връщаше някои от тях. Все приятни спомени, чрез които нещата сега имат далеч по-голям смисъл. Научил съм доста и от време на време искам да изживея онези години отново. С тях.

Оценка от Книжен Петър: 3.8 / 5

Други ревюта:

Reader Sense, Дневникът на един книжен тигър, Размисли и пастиBOOK ADVENTURE CLUB, Момичетата от града, Goodreads

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s