„Последните деца на земята“ на Макс Бралиър

Баам! Фиуууу…! Тряяс! Бзззт! Раааргххх! На косъм!

1-210290_b   Тук не мога да не направя сравнение с куп предишни детски и тийнейджърски книги, които прочетох през последната година. Ако има някаква „спирачка“ за авторите, когато пишат книги за определена възраст, то тя би трябвало да бъде като регулатор на съдържанието: това е за деца, това – за тийнейджъри, или пък за възрастни. Повечето от днешните хлапета са доста разкрепостени и за тях ограничението се основава на „разбиране“ или „неразбиране“ на случващото се в книгите. Ако не разбират нещо, те просто губят интерес. Ако питаш някое хлапе, то ще определи книгите за неговата възраст като „бебешки“ и няма да им обърне внимание. Бих определил Макс Бралиър като наистина „екстремен“, що се отнася за аудиторията на книгите му. „Последните деца на земята“ („ProBook“, 2017, с превод на Боряна Даракчиева) изцяло навлиза в сложния тийнейджърски свят и ползва всичките му негативи, наред с брутално-хумористичния език, бързите необмислени решения и паралелния виртуален свят, в който живеят, и който им позволява да са наистина безразсъдни.

   Книгата ми се видя доста плоска откъм сюжет и човек може да я разбере само ако е част от света на младите или работи с тях. Спомените не вършат работа, защото поколенията са различни. Книгата е щура, извънземна, нахална и… много тийн. Чудовищата са само реквизита, зад който изпъкват реалните мисли и чувства на хлапетата. Това не е свободомислещата Пипи Дългото Чорапче, а някаква тунингована съвременна версия, в която виртуалното е далеч по-силно и натрапчиво. Тук светът е жесток и трябва да се приспособиш, за да оцелееш. Закалката започва с „мога да се справя и сам“ и всичко, което върви с това смело решение. Чудовищният апокалипсис е трибуната, на която току-що прохождащите тийнейджъри ще правят каквото им хрумне.

   „Последните деца на земята“ започна ударно, без предисловия или каквото и да е протакане. Чудовищата и зомбитата вече са на линия и тринайсетгодишния сирак Джак Съливан ги громи с подръчни средства и самочувствието на екшън герой. Действието върви като в комикс и това личи не само в илюстрациите на Дъглас Холгейт. Звуковите ефекти под формата на думи изскачат отвсякъде, интегрирани добре в текста. Историята започва от никъде, но продължава със съвсем ясна цел: Джак трябва да намери момичето, което харесва – Джун дел Торо – и да я спаси от сигурна смърт. Скоро се присъединява и Куинт, най-добрият му приятел, и техният мъчител в училище – гигантът Дърк. Всеки има с какво да помогне в изтребването на чудовища и зомбита, така че нещата се развиват добре. Поне на първо време.

   По-голямата част от книгата е битка, от която излизат наяве доста от тийнейджърските щуротии. Беше ми наистина интересно как си говорят хлапетата, какви цели преследват и колко „чуждоземно“ е мисленето им. Често-често си хихиках и се подсмихвах на диалозите. Книгата е написана, за да е забавна и всяко хлапе ще го оцени. Ние, възрастните, просто не сме поканени на щурия купон, както се казва. Ако оставим настрана патакламата, тук има приятелство, саможертва – всъщност по малко от всичко. Кратко проучване ми показа, че вече има три книжки от поредицата. Любопитно ми е с какво ще изненада Бралиър този път.

Оценка от Книжен Петър: 3.6 / 5

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s