„Хари Потър и философският камък“ на Дж. К. Роулинг

Хари Потър се запознава с „Хогуортс“

   Каква е причината да прочета първата книга за Хари Потър? Преди доста години станах свидетел на излизането ѝ, след което се заредиха и следващите книги, веднага приемани с все по-голяма еуфория. Изданията тръгваха към читателите в полунощ на предварително обявена дата и създаваха небивал ентусиазъм. Магия? Магията при мен дойде съвсем естествено преди няколко дни, но не чрез усилено убеждаване, а с усмивка. Стана въпрос за Хари и аз си припомних откъслеци от филмите по книгите. Знаех нещо, но, разбира се, в книгите нещата се случват по-естествено и коментарът ми би бил различен. Убеди ме искрената усмивка на почитател на поредицата. Гледах това лице и… просто забравих, че съм на 41. Удобството да се намирам в книжарница свърши останалото. Ето това е магия, ама истинска, дори без вълшебни пръчки и подходящи думи, за да се получи желания резултат: „Хари Потър и философският камък“ („Егмонт“, 2017, с превод на Теодора Джебарова) е прочетена.

   Първата книга за Хари Потър е пълна с чудеса. Като се започне от мистерията с миналото на момчето, приютило в себе си необикновени сили, митологичните същества, призраците, които имат дейно участие, постоянно блуждаещите наоколо тайни на „Хогуортс“, акцентът върху добрите и злите сили, необичайните характери на героите и свежата нотка на хумора (нещо почти задължително при детските книги), човек има чувството, че е попаднал в наистина необикновена и интригуваща действителност. Изобщо не се учудвам от невероятната приемственост сред хлапетата, а и поотрасналите читатели. Но не ми се струва необходимо да преповтарям купищата отзиви, които се срещат под път и над път. Мен ме интересуват и други неща.

   Хари израства заедно с първите си почитатели. Буквално! Историята е дотолкова позната по цял свят, че ще е странно да нахвърлям каквото и да е относно сюжета. Но да видим… Момчето с невъобразима сила, което трябва да учи, за да я овладее в „Хогуортс“, няма ни най-малка представа какво ще му се случи в магическото училище. Роулинг не се е пестила и за някакви си по-малко от триста страници е изградила един богат на съдържание магически свят. Конструкцията не е сложна, но към средата става ясно, че десетките „плетки“ в сюжета гарантират още хиляди страници обогатяване и развръзки. Всъщност това вече е свършен факт, но наистина се усеща при развитието на историята. Самият Хари, наскоро навършил 11 години, излиза на сцената като съвсем обикновено момче. Може да се каже, че до този момент е живял единствено като малтретиран сред семейството на роднините си. Той изгражда характера си в невралгична среда и „складира“ емоциите и мечтите си в свой собствен вътрешен свят, докато дойде време да ги сподели с подходящите хора. От време на време около него се случват странни събития, които „пробуждат“ невероятните му скрити заложби. Може би точно това го кара да проявява смелост, която постепенно избуява и го превръща в достоен опонент на несправедливостите. Каквото и да му се случва, Хари не се чувства като аутсайдер, нито е склонен да крие недоволството си. Въпреки че Роулинг не акцентира особено върху израстването и душевното му състояние до началото на книгата, от поведението на момчето могат да се извадят доста изводи. В „Хогуортс“ виждаме един решителен Хари Потър, чиито живот сякаш започва отново. Дори ученолюбивата, но доста егоцентрична Хърмаяни не може да го разконцентрира. В началото Рон ми беше далечен и непознаваем, ако мога така да се изразя. Чрез описанието на многолюдното му семейство успях единствено да го свържа с някакъв карикатурен образ, нещо като пълнеж в сюжета, преди да се включи по-активно в действието. Както често се случва, три различни характера могат лесно да се сборят, но и да се допълват, ако имат обща цел. Там някъде се вписва и Невил, истинският аутсайдер в книгата. Тук Роулинг прави нещо изумително хубаво за мен. Невил е толкова невзрачен, че никой не би го взел на сериозно. Кой би дал шанс на това объркано, притеснително и страхливо момче? Разбира се героят му е важен, защото акцентира върху най-слабите, които неимоверно трудно биха се вписали сред активните и можещите. Приемствеността, която му показват Хари, Хърмаяни и Рон в течение на историята, ги прави наистина специални. Дарко Малфой? Всяка детска книга има нужда от антипод на добрите нрави. Всъщност Роулинг набляга доста на историята на семейството му и признаците, по които можем да познаем, че по-нататък ще изиграе съществена роля за „тъмната страна“. На мен ми се стори като взет назаем от хилядите други книги за инатливи и начумерени деца, без да изпъква с нищо друго. Тук участието му бледнее. Знам, че по-нататък нещата за него ще се променят. Като добавим добрия великан Хагрид, великия магьосник Дъмбълдор, тайнствения Снейп, стриктната Макгонагол и останалите, историята придобива достатъчно епичност, за да стане любима на малки и големи.

   Не ми остава нищо друго, освен да подхвана и следващата книга за Хари и компания. Дали ще заобичам истински поредицата, зависи от следващите книги.

Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5