„Мемоарите на една лека жена“ на Джон Клилънд

Фани Хил и изкушението на любовта

   Може би трябва да започна с това, че „Мемоарите на една лека жена“ („Deja Book“, 2017, с превод на Слави Ганев) е роман на 269 години. Още преди да започна да го чета, бях убеден, че ще ми трябва известна подготовка и опресняване на знанията за онова време. Ако го прочета повърхностно, ще асоциирам всичко от съвременна гледна точка, с всичките готови постулати, „колекционирани“ и вградени в ума ми през годините. Знанията в случая имат огромно значение, не само за разбирането на произведението, но и за проникването в една епоха, отдалечена на стотици години от собственото ми раждане. Да, имам позиция за феминизма, равноправието и вечните борби между половете и с удоволствие ще я използвам, за да анализирам романа, но това не би ми помогнало да разбера онази действителност, чиито съвременник е и Клилънд. Тук не става въпрос за исторически роман, а за „капсула на времето“, която доставя автентична картина от времена с други идеали и позиции, други разбирания и основания за едно или друго събитие. По-правилно би било да седна на една маса с всички участници и да се влея в тяхното общество. Помощ за това дава вездесъщият Слави Ганев и неговите анализи относно разбирането на определени внушения, скрити от погледа на съвременния читател. Тук подробните бележки под линия са особено важни, за да се вникне в същността на романа, а и за да се достави по-голямо удоволствие от прочитането му.

   Когато е писана книгата, Просвещението е в ход и трудно си проправя път чрез закърнелите „мисловни навици“ на обществото, които продължават да не кореспондират с новите идеи на будните умове на времето, чертаещи нови пътеки в разбирането на света и природата на човека. По онова време роман като „Мемоарите на една лека жена“ поражда по-скоро ужас, отколкото е повод за размисъл, заради вградените в него идеи и изводи, които съвсем определено обогатяват философската мисъл през 18 век. Да не говорим за богатите сцени, с всички възможни подробности.

   Матрицата е въздействащ еротичен роман, предоставящ на Клилънд поле за философски експерименти, втъкани като нишки насред сексуален разгул и безчет любовни набези. Удоволствието е издигнато в култ и търсещите мъже винаги го получават, стига да подплатят желанията си с определена сума. В това „принизено“ общество на леки жени и възползващи се от благосъстоянието си коварни мъже, изпъква богато пиршество от секс и красиви тела, но и на концепцията за неравенство между половете, основана на интересна физическа съпоставка. Без да навлизам в подробности (но пък каня да обърнете внимание на бележките под линия в книгата), ще се опитам да намеря „златната среда“.

   Петнайсетгодишната Фани Хил е поредната жертва на обществените нрави от своето време. Загубила защитата на семейството си, на нея ѝ предстои дълъг път към големия град, за да си намери „закрилник“ и подслон. Това означава да отдаде единственото си притежание, което може да заинтересува нейните бъдещи покровители. За неуко момиче като нея по онова време е имало само една възможност, която да я защити от посегателства и незавиден край. Фани открива един различен свят, основан на покупко-продажба на удоволствия и преминава от невинността към пороците, които трябва да бъдат впрегнати за трупане на благосъстояние и престиж. Неусетно се появява и любовта – онази капризна роднина на сексуалното задоволство, която е способна да промени реалността и да те направи щастлив. Въпреки че Клилънд реди сцена след сцена на сексуални актове, на преден план излиза психологическото състояние на героинята му. Физически Фани е съвършена, но психическото ѝ съзряване води до прелома за нея. Разбирането е, че мъжете притежават силата, но жените са способни да я управляват. Пътят ѝ към зрелостта се превръща от трудно изпитание в начин да превъзмогне незавидната си роля в обществото и постепенно да поеме контрола над личността си.

   Разбира се, това си е пълнокръвен еротичен роман, в който са събрани всевъзможни сексуални практики, адекватни на времето, през което е писан романа. Поетичният изказ на Клилънд променя до известна степен това как може да се приеме самото произведение. По-скоро е красиво, отколкото възмутително. Нещо като разликата между секс и любов. Има и любопитни подробности: как са възприемани хомосексуалните актове, кои части от женското и мъжкото тяло са позволени за „набези“ и каква е причината за това; как са правили разлика кое е насилие – позволено или не. Отново ще спомена за допълненията в бележките под линия, които са наистина полезен помощник за навлизането в същността на материята. Не бих искал да разбуня духовете, включвайки повече подробности, които също заслужават сериозно внимание, така че се налага да приключа до тук.

   В развитите общества продължават да се разискват темите за равенство между половете, насилието и ролите на мъжете и жените като обекти в социална среда. Историята показва, че сме стигнали до определен тип отношения, които до голяма степен позволяват и на хора от двата пола да се развият добре съобразно принципите, които отстояват. Това се вижда и с просто око. „Тежестта“ обаче определено вече е на психологическо ниво. Важно е да се отбележи, че възпитанието разделя повече, отколкото всичко останало. „Мемоарите…“ като исторически документ съдържа доста подробности, които биха обяснили до известна степен каква е огромната промяна в случая. Затова бих препоръчал този роман, макар да съм наясно, че не всички ще се опитат да надникнат в „дълбокото“.

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5

Други ревюта:

Reader Sense
PAPILIA DUIS
Anna Hells’ Fantasy place
Пеперуда на карфица