„Нощна смяна“ на Стивън Кинг

Страхът според Стивън Кинг

   Обичам да говоря за Стивън Кинг, особено с хора, които имат същото усещане към произведенията му, каквото и аз. Това си е любовен призив към страха и ужасите, които дебнат на всяка крачка, стига да имаш смелост да се вгледаш в тях с широко отворени очи. Всъщност всички обсъждат страховете си всекидневно, като в повечето случаи става въпрос за куп дреболии, от които на мен ще ми се приспи. Но писател като Кинг може така да подреди нещата, че безкрайно малките подробности да се превърнат в нещо кошмарно, което лесно може да отприщи фобия или да доведе до лудост героите му. Това пленява и обсебва до такава степен, че обикновената заигравка с човешките страхове изважда на бял свят кирливите ризи на подсъзнанието и човек започва да приема съвсем сериозно възможността да се изплаши до смърт. Аз съм трениран, така да се каже, и за мен е удоволствие да си „играя“ с чудовища. Разбира се, виновникът за това е авторът на настоящата книга. Преди години прочетох куп негови произведения, но бях на „крехка“ възраст, а и никой наоколо не говореше за хоръра с любов, затова възприемах интереса си като странност. Ако се замисли човек, ще разбере, че страхът не е нещо, което те посещава от време на време, а избуява отвътре, т.е. той е личен проблем. Чичо Стиви с удоволствие обяснява в предговорите към книгите си откъде идва всичко и защо не можеш лесно да избягаш от кошмарите си. В „Нощна смяна“ („Бард“, 2009, с превод на Весела Прошкова) предговорът е направо „убийствен“, така че не го пропускайте.

   Това е първият сборник на Кинг и е ясно, че в него са събрани доста от разказите, които той е писал, преди да уцели десетката с „Кери“. Животът им е започнал в различни списания за развлечение на масите, преминавайки през някаква цедка, преди да бъдат събрани на едно място. И резултатът е впечатляващ, бих казал. Първият разказ – „Вампирът“ – директно настъпва по мазолите с историята на Лестър Билингс, дошъл да се изповяда пред психиатър. Човекът си има доста трески за дялкане, но характерният му изказ внася доста колорит, докато докторът слуша с премерено студенокръвие. Но за всичко си има причина, както става ясно накрая. „Човекът, който обичаше цветята“ е колкото странен, толкова и ужасяващ. Много харесвам изненадите в течение на действието и добре поднесените сцени, които крият двояк смисъл. Ако човек не внимава, може да получи ускорено сърцебиене. „Аз съм вратата“ е от друг калибър. Като малък изгледах „Пришълецът“ (1979) и от този момент се вманиачих по темите за извънземни твари, творящи всякакви ужасии при съприкосновението си с човешки същества. Този разказ е за космонавт, донесъл със себе си нещо, което… Просто вижте изображението на обложката. Малко разбъркан ми се видя, но наистина впечатлява. „Последното стъпало“ е драматичен и печален. Ако нещо може да е по-ужасно от чудовищата, то е точно в травматичните спомени от детството, които посяват какви ли не избори в бъдещето ни. Когато Кинг пише за деца, наистина го прави въздействащо и неповторимо. „Нощна смяна“ го помня добре от първото четене преди много години. Тогава ми направи доста голямо впечатление и се загнезди в ума ми. Ако ме попитате кои са любимите ми чудовища, веднага ще отговоря: създадените от самата природа. Всичко живо еволюира, за да се приспособи към променящата се среда. Като плъховете.

   Ами ако машините се надигнат? Има нещо достатъчно плашещо в камион, който управлява сам себе си. „Камионите“ разглежда една доста популярна тема. Макар точно тези машини да нямат достатъчно електроника и интелект (в началото на седемдесетте), за да решат каквото и да е, Кинг се е постарал разказът му да има достатъчно въздействие върху читателите. Е, вече си имаме интелигентни машини и страхът е доста по-голям. „Дружество ‘Отказване с гаранция’“ е нещо доста по-различно. Откажете цигарите, има начин! Въпросът е в това как да се постигне 100% гаранция. Спомням си един разказ, в който методът си беше направо кошмарен. Тук нещата са доста по прагматични и ясни: ако запалиш цигара… Е, това сами ще го разберете. Симпатична история. 😀 „По перваза“ покрива доста повече от изискванията ми за напрегнат сценарий. Въпросът е доколко си прав, когато се хващаш с жената на местен бос и той реши да те сюрпризира с ексцентричността си. Но пък и не бива да отнемаш на човек и последната му надежда, защото безсмислието е най-коварното оръжие в ръцете на засегнатия. „По едно за из път“ среща отново с необикновеното и мистериозно градче Сейлъм’с Лот. В дивите околности около градчето продължават да се случват страшни неща, особено на заблудените, които тънат в неведение. Невинните със сигурност не са толкова невинни, както се разбира впоследствие. Всъщност този разказ не ми направи добро впечатление, въпреки че е историята е разказана добре. „Полесражение“ също не го смятам за успешен. Кинг търси всевъзможни начини да изненадва читателите си, но подобна изненада по-скоро размива. Все пак е забавен, ако гледаме в тази посока.

   „Ти си следващият“ стана един от любимите ми, когато го прочетох за първи път преди доста години. Едно време носеше доста по-сполучливото заглавие „Понякога те се завръщат“. Травма от детството, трудни времена и една неочаквана среща с миналото, за да станат нещата почти непосилни за възприемане. Всеки знае, че Кинг обича да разказва за детството и кошмарите, свързани с него. Един учител се опитва да спечели последната битка с тях. „Пресата“ пък е от онези разкази, явно вдъхновени от времената, когато Кинг е изработвал парите си в обществена пералня. Представете си една огромна гладачна машина, която лакомо поглъща мокри дрехи и чака само някой невнимателен работник да ѝ предложи друга „храна“. Впечатляващо е как  едни несвързани помежду си събития могат да задвижат наистина кошмарен сценарий. Този разказ просто е трябвало да бъде написан, нали?. „Децата на царевицата“ е страшен и в друг аспект, освен литературния. Вярата може да ни пази психически, но вярванията теглят в друга посока. Най-страшното, което може да се случи е деца да се опитат да възпроизведат фанатичен култ. Всичко последващо е просто един невероятен кошмар. Ако боговете решат, че им трябват жертвоприношения. „Нощен прибой“ не ми допадна особено: апокалиптична трагедия, която мори последните оцелели. Но пък идеите са тук, за да се развиват в по-мащабни произведения. Кинг пази доста сюжети в главата си и в един момент „избухва“ с нещо наистина впечатляващо като „Сблъсък“. „Плесен“ е просто отвратителен, в добрия смисъл на думата. Трансформациите винаги са ме впечатлявали. По-добре ще ме разберете, ако си вземете една бира и прочетете разказа. 😉 „Знам какво искаш“ е страшно добър. Много момичета „сънуват“ съвършен мъж, който да ги задоволява по всякакъв начин, включително и за най-дребните неща. Всичко тук изглежда идеално и любовта бързо избуява. Докато не се изправиш пред истината. „Човекът с косачката“ пък е шантав по всички показатели. Искаш всичко да е чисто и спретнато? Наеми си косач и седни да изпиеш нещо разхладително. Винаги ме е изумявало докъде може да стигне човешкото въображение. „Жената в стаята“ ни поднася едно невесело пътуване към смъртта. Не се учудвам, че е написан точно от Кинг, защото майка му е починала от рак. Това все пак е един вид хорър, разказ за реалността, която се стоварва отгоре ти като те изцежда постепенно от живота. Тъжен, безкрайно тъжен. Сборникът завършва с „Ягодова пролет“ – разказ за жестоки убийства и особената символика на времето, когато жертвите се срещат с Невидимия Джек. Все си мисля, че дългите разкази на Кинг са по-въздействащи. Този мина някак неусетно, без да ми достави нужното удоволствие.

   Не можеш да се уплашиш без причина, дори да го искаш. Ако си се родил с нещо, което ръководи чувството ти за самосъхранение, то остава с теб до края на живота, закодирано от гените на предците. Кинг обича да се заиграва с тези страхове, защото самият той ги носи в себе си. Разбира се, ранните му разкази са повлияни от класическите автори на страшни и мистериозни истории, които до голяма степен определят темите в произведенията му. Съвременната трактовка просто добавя необходимата свежест. Нататък нещата стават далеч по-сериозни, но ще стигна и до там.

Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5

„Кери“
„Сейлъм’с Лот“
„Сияние“
„Гняв“