„Девет разказа“ на Дж. Д. Селинджър

Селинджър и образите на красивия език

1-654323456   Като разбереш, че един автор на нещо любимо се е опитвал да скрие себе си от света, ти се иска да го намериш и разпиташ най-подробно. Ако не успееш, се втренчваш в произведенията му и ровиш до безкрай, за да „влезеш“ в съзнанието му, да почувстваш смисъла на всяка дума и да откриеш нещо неназовано и скрито, трептящо някъде извън обичайните измерения. Извън „Спасителят в ръжта“ има нещо по-красиво, което се бори да обясни на света с интелигентен и прям стил как едни истории се случват и как в самите тях има много повече детайли и проникновения. И докато читателят потъва в този безбрежен океан от символи, съзнанието се изпълва с особеното усещане, че го правят свидетел на някакво откровение. Може би съм склонен да повярвам на Селинджър, заради гласът на децата в толкова много от разказите му. Не го усещам като мистификация, просто нещата сами се подреждат и израстват като клоните на добре обгрижвано дърво. Какво ли не се случва в тези „Девет разказа“ („Дамян Яков“, 2015, с превод на Тодор Вълчев), но причината да се опитам да почувствам образите извън обичайното им физическо присъствие е, че ние, за разлика от Селинджър, сме отхапали от ябълката и не можем да прогледнем отвъд логиката на нещата („Теди“). И аз бих се скрил, ако осъзная колко несъвършени са доводите за живота в умовете на околните.

   Покрай интересите на Селинджър към източните философии, част от произведенията му са се превърнали в ребуси за заинтересованите. С интерес проследих някои нишки и разсъждения относно „вложените съставки“. Чистото удоволствие от предоставения текст се влива лесно в търсещите красотата читатели. Особеното в случая е, че Селинджър разказва с кристална яснота, в присъствието на образите и думите няма баласт, нито човек се нуждае от допълнителна синхронизация. Може би защото повечето образи и идеи минават през очите на деца. Сибил, Рамона, Джини, Мери, Лайънел, Есме, Теди – всички те са невъзможно реалистични и около тях никнат „цветовете на внушението“. Дори тайнствената („безвъзрастова“) сестра Ирма, която има необикновено въздействие върху героя чрез образите от картините си. При мен се появи някакво смущение, заради чистотата в откровените диалози с младите герои. Тук има някакво единение между невинност (чистота) и разум, което се противопоставя успешно на закърнелите представи на възрастните. Самата близост е провокативна (не смея да употребя друга дума). Получава се така, сякаш децата са причина за подсъзнателните трансформации на „отхапалите от ябълката“. Това е най-ярко изразено при Сибил, Есме и Теди. Освен това прави впечатление заигравката на автора с цветовете (дрехи, очи, изображения). Тогава просто се сепвам и знам, че всичко има някакъв недоловим за мен смисъл.

   За сцените в разказите не бих говорил многословно. Селинджър не следва видими сюжети и човек се поставя в положението да наблегне на постройката на текста. Може би само при „Устата ми хубава, очите ми зелени“ имаме органично литературна сцена. Всичко останало пример за чудесното разказваческо майсторство на Селинджър, от което и аз попих доста. Всъщност може да се говори още много, но така или иначе намерих своето удоволствие и съм благодарен на тези, които ме насочиха към разказите.

   Наоколо има пръснати всякакви любопитни текстове за сборника – явно всеки читател е открил нещо интересно за себе си. И нито един не си прилича с другия, което е потресаващо.

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s