„Гамиани, или две страстни нощи“ на Алфред дьо Мюсе

Предизвикателството на сладострастието

1-208912_b   Винаги се питам дали мога да намеря нещо повече в едно еротично произведение, освен нежната или стихийна страст в плътските преживявания на героите. Дали умът ми ще съзре скритата ниша, от която могат да бъдат извадени скритите помисли и дълбоко вкоренените чувства? Дали тази страст не се ражда само от инстинктите, или придобитата емоционална зрялост на човешкия вид е вече в състояние да ръководи изцяло страстта към съвкупление? Откакто преди няколко месеца прочетох 269-годишната „Мемоарите на една лека жена“, уважението ми към тази литература нарасна неимоверно много. Разбира се, насочено предимно към класическите произведения. „Гамиани, или две страстни нощи“ („Фама“, 2017, с превод на Георги Цанков) не е толкова „плътна“ в опознаването на психологическите настройки, но говори недвусмислено за страстта с чист и потаен език, чрез който всеки може да открие неназованото. Всъщност историята е за един облог от 1833 година. Дали може да бъде написано еротично произведение без употребата на цинични изрази и думи? За един поет това не е било голямо предизвикателство. Мюсе се справя за три дни, а резултатът е „Гамиани“.

   В полето на този любовен разгул се преплитат телата на нежна и незапозната с стихийните страсти млада дама, изпълнената с противоречия и незадоволеност самотна жена на име Гамиани и любопитен свидетел, съзрял пред себе си своите фантазии. Не след дълго страстта събира тези коренно различни в своята настройка особи и им вменява роли на съдружници в любовното изпитание. Мащабите бързо са стеснени до близостта на плът с плътта и пламенното изследване на предоставените съблазни. Мюсе не предоставя само тела, но и състояния – участниците споделят тайните си истории, които са ги довели до този момент на сластолюбие. Сред редовете се срещат позволеното и непозволено страдание, бесовете на плътската страст и егоистичната нужда от запълване на емоционалните празнини. Сякаш любовта е стрита на прах и пръсната извън полезрението на участниците.

   В „Гамиани“ обаче няма кой знае колко моменти за размисъл. Мюсе търси пагубната страст и я следва във всички точки на съприкосновение с реалността. Очите, косите, кожата и половите органи се изтощават от битката с желанията на ума. Макар и деликатен, езикът не може да скрие бесовете, които ръководят тази своеобразна оргия. Времето е достатъчно само за пробуждането на инстинктите и крайната нужда да се придобие удоволствие. Има защо тази книга да се чете, макар да не влече със себе си много поводи за дискусия. Както се казва, страстта е задоволена и читателят може да продължи към следващата книга. 🙂

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5

Едно мнение за “„Гамиани, или две страстни нощи“ на Алфред дьо Мюсе

  1. Pingback: „История на окото“ на Жорж Батай | Книжен Петър

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s