„Нощните ловци“ („Зона 51“) на Робърт Дохърти

Ловци на мистерии

   Преди двайсетина години започнах да чета една интригуваща поредица от Дохърти (псевдоним на Боб Майер), отново със заглавие „Зона 51“. Тогава беше нещо различно и постепенно изчетох всичките девет книги. Затова изобщо не се церемоних и грабнах новата мистерия. Принципно военната фантастика ми е доста тегава като жанр и изключенията са прекалено малко. „Нощните ловци“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има с какво да се похвали, но наистина напомня на маршируване по устав, ако мога така да се изразя. Сюжетът е с интрига и има доста мистерии, покрай които читател като мен би забравил всичко друго, докато не изчете книгата, поне докато не се сблъска описаните технологични средства за водене на война. Като цяло всичко изглежда като учебник на военните, били те барети или някой от тайните отряди със специално предназначение. Нощните ловци са точно от този тип, с все характерните им псевдоними, подготовка и поведение при мисии. Като характери нито един не ми допадна, така че се надявах на изненади, каквито би трябвало да присъстват в мистериите.

   Те са като машини, подбрани и обучени да извършват необичайни мисии. Преди десетилетия се случило необикновено събитие и техните предшественици са станали свидетели на отварянето на нещо като портал, от който се промъкват неразпознаваеми за науката обекти. „Светулките“ са толкова странни и с необичайно поведение, че въпросът опира само до тяхното унищожение, за да не станат причина за „свършека на света“. Така да се каже, докато не разбираш с какво си имаш работа и каква е опасността, никой не трябва да научава. Напрежението е огромно и не всеки може да работи точно това. А когато си имаш „черна овца“ в отряда, все ще се намерят ентусиасти да се възползват от засекретените материали и положението си. Дохърти следва една предвидима посока, макар да се очаква нещо наистина изненадващо. Все пак последствията гарантират напрежение безспир.

   Романът ми вървеше трудно и често прекъсвах за почивка и допълнителна настройка. Дохърти сякаш беше решил предварително да ме остави в неведение относно целта на историята. Тук-там се провираха някакви „истини“ за видовете оръжия и тактическата грамотност на рейнджърите, задължително изкривявана в холивудските продукции. Леко скучно за амбициозен читател като мен. Все пак познавам читатели с подобни интереси, които не биха пропуснали книгата. Няма кой знае какво още да кажа, освен че нещата направиха завой след средата на книгата и потенциалът стана видим. Много екшън и малко поводи за мен да се зарадвам. Определено не беше моето нещо.

Оценка от Книжен Петър: 2.5 / 5