„Бариерата“ на Павел Вежинов

Винаги има място за чудеса

   Доста дълго време не съм се връщал към българската класика, но това е предвидимо, защото през годините съм изчел доста. Но както се случва често при мен, срещнах човек, който в момента „броди“ из дебрите на българските книги, онези, които могат да се нарекат „вечна класика“. Започнах с „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков и… реших да продължа За любими книги не съм се замислял сериозно, но на тази плоскост Павел Вежинов прави особено впечатление. Фантастичните и мистериозни сюжети винаги са ме привличали и „Бариерата“ („Сиела“, 2014) си застана на точното място. А тя прави изумително впечатление, ако читателят и е изпълнен с въображение. На пръв поглед сюжетът не е никак богат, но ако се „вмъкнеш“ в главите на героите, сякаш преминаваш от едно измерение в друго, непрекъснато и неизменно. Детайлите са забележими във всеки аспект, но най-важното в случая е загадката. Вежинов е наситил атмосферата с някакъв вълшебен газ, който моментално променя фокуса от реалното към невидимото. Всъщност книгата не е с фантастичен сюжет, но пък ги има въпросите, които шестват из мозъка на всеки човек като свободни атоми. Взираш се и с периферното си зрение забелязваш призрачно видение – нещо подобно.

   Появата на Доротея в живота на Антони е с магически привкус. Имаме уважаван композитор, чиито живот преминава покрай самотата и се опитва да „залепи“ почти невидимите нишки на разпокъсаните си спомени. Предвидимо няма нищо особено емоционално тук, просто човекът е приел нормално случващото се в досегашния му живот. До появата на тайнствената млада жена, която изглежда по-скоро като призрак, дошъл от друг свят. Вежинов разтваря малка вратичка, но през нея нахлува необикновен дразнител, който променя всичко. Запознанството е грубо, ситуацията е красива. Моментално се втренчих в Доротея, в нейната почти непосилна за възприемане илюзорност, способна да събуди чувствителността на възприятията. Вежинов я описва деликатно, което ми въздейства почти еротично. Мисля, че се поддадох прекалено силно. Но си представете всичко през погледа на Антони – необичайното се изсипва върху него като водопад и го повлича във водовъртежа долу. Има някакво противопоставяне, бариерата е спусната и човек очаква развитието на тази необикновена връзка. Но красотата в писането на Вежинов надделява в един момент. Вече не е достатъчно да си развълнуван от събитията, затова започваш търсиш отговори, макар повечето да остават скрити до самия край.

   Два свята се сблъскват. Тайнственост, провокация, деликатност, напрежение… Нещо винаги остава неуловимо за директния поглед. „Бариерата“ наистина изглежда съвършена, сякаш е писана да възбуди заспалите сетива. Накрая наистина може да повярваш, че ще полетиш, стига да имаш вярата за това.

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5