„Франкенщайн“ на Мери Шели

Възкресените демони

   „Франкенщайн или новият Прометей“ („Труд“, 2012, с превод на Жана Тотева) има интересна история, макар самото произведение да говори достатъчно за себе си. Наскоро този готически хорър навърши двеста години и спомените ми от първото четене се върнаха, подхранвани и от моя колежка, с която разменихме няколко думи. Така или иначе, повторното четене след почти три десетилетия ми се стори добра идея, особено след припомнянето на няколко класически произведения. Изобщо връщането ми към значимите книги взе да набира скорост и не бих се учудил, ако станат редовни гости в блога ми – нещо напълно естествено, след като наоколо има хора, с които да ги обсъждам. А и ми се пише за тях. 

   Съгласете се, че представата за безименното чудовище, съшито и възкресено за живот, е невероятна идея, ако говорим за време, когато науката за живата материя си е проправяла път в будните умове на тогавашните учени. Но пък само един писател може да се остави на въображението си, да възкреси една безумна история и да разсъждава над живота и смъртта, както никой друг преди това. Тази чест има младата Мери Шели, която едва навлизала в своята разцъфваща младост. Ранното ѝ съзряване относно литературата се обяснява с това, че е растяла сред творци на словото. Да благодарим и на учен като Луиджи Галвани, който открива, че електричеството има пряка връзка с живота. Последвалите опити в тази насока обаче разкриват една мрачна страна на науката в борбата за новото велико знание.

   Сега си представете труп на човек, помръдващ конвулсивно с някой от крайниците си и ококорилият широко очи над него учен, който си води записки. Това е ролята на Виктор Франкенщайн, успял да надмогне безумните и остарели размисли на някои свои предтечи и да се посвети на новото знание. Вдъхновен от разбулването на тайната на живота, той се превръща в баща на творение, изминавайки пътя от смъртта до възкресението. Мери Шели скрива подробностите, но пък се „настанява“ в ума на Франкенщайн и събужда в него мисълта за съмнението – израз не несъвършената човешка природа и бягството от отговорност. Самото създание сякаш е излязло от преизподнята и буди отвращение дори в очите на създателя си. Виктор е пределно драматичен образ със своите страхове и съмнения. В романа изпъква идеята за деградиралия човешки ум, поставен на изпитание. Творецът се превръща в жертва на собственото си творение – една колкото изфантазирана идея, толкова и реалистична в очите на читателя. Угризения, самообвинения, мрачни изповеди и изпитания на духа… Шели е невероятно правдива, когато описва състоянието на героите си. Противоречията на разума са навсякъде в романа и, мисля си, това го прави сам по себе си еталон да се представят слабостите на човешката личност.

   Образът на чудовището е невероятно интересен. Мери Шели изгражда неговия ум от нулата – безименния трябва да намери себе си, като се оглежда в другите. Това е факт в живота на всеки човек и въпреки това бях впечатлен от изграждането на неговата личност. Мисля, че това е най-силната част от романа. Да познаеш доброто и лошото, да се осъзнаеш като индивид и да прозреш идеята за егоистичната представа за света, която ръководи човечеството от самото му зараждане. Накрая идват целите и стремежите – онези неща, които ни правят борбени и независими.

   Макар да съм доволен от романа, не мога да не спомена лекото раздразнение, което ме обхвана към средата. Мери Шели е човек на епохата си и нейното произведение няма как да се измъкне от тази рамка, поне в писането. На някои места просто си въздишах от типичните отклонения, които трябва да разяснят това или онова обстоятелство. Но магията я има и се чувствам удовлетворен. „Франкенщайн“ напълно заслужава своето място в литературната история и една ли някой може да изпитва съмнения в това.

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5