„Нощен летец“ на Джордж Р. Р. Мартин

Чужди светове

   Стане ли въпрос за далечни планети в някоя книга, веднага ми светва една лампичка и се впускам в предложеното пътешествие. Джордж Р. Р. Мартин не ме привлича много с фентъзи световете си, но фантастичните му произведения от седемдесетте няма как да пропусна. Ранният Мартин е плодовит на идеи и необикновени истории, така че въпросът дали да подхвана нещо, ми се струва безсмислен. Типично за хлапе, израснало през осемдесетте, фантастиката за мен е един вид добавена реалност, заедно със страшните прогнози за бъдещето на човечеството, от които почти припадам от удоволствие. „Нощен летец“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов и Милко Стоименов) носи именно такава сладост, затова приех този сборник присърце и останах изключително доволен. Освен това се радвам на новите издания, нищо че част от историите в тях вече съм прочел преди години. Колкото и малки да са продажбите на фантастични произведения напоследък, свалям шапка на „мъчениците“, които не се отказват да доставят удоволствие на почитателите им. 

   Началото е за едноименната новела „Нощен летец“ – една почти психеделична история за пътуване към непознатото, която се вмества добре сред богатите сюжети за странни извънземни и ограниченията в човешкото мислене. Ясно е, че ако самите хора не си направят живота труден, няма кой друг да им го направи такъв. Така се случва и с екипажа на кораба, командван от най-потресаващо странния си капитан. Самата история лесно се превърна във филмова лента в главата ми. Впечатленията ми са отлични. Не така приех обаче „Свръхконтрол“. На пръв поглед тази мрачна история за труповладелци, които припечелват нещо от намирането на ценни вихроперли, се срива още в самото начало. По-скоро отблъсква, отколкото да носи удовлетворение по време на четенето. Затова и не бих се спирал повече на нея. „Уикенд във военна зона“ също не впечатлява много, освен ако човек няма особено отношение към безсмисленото насилие във военните игри. Типичен начин на човечеството да живее с грозните си илюзии. Мартин обаче дава и доста добра представа за психологическия ефект и промяната, която настъпва в чисто човешки план. „И седем по нивга не убивай човек“ е една от най-любопитните истории. Доста ми напомни за борбата на бледолики и индианци, които по никакъв начин не могат да съществуват на едно място, поради коренно различната си философия за живот. Разбира се, намесата на религията поставя ранен край на всякаквите им там възможности за добронамерени отношения. Вечна тема, която продължава да е проблем в съвремието ни. „Нито пъстроцветните огньове на звездния пръстен“ донася свеж полъх наука и интересни възможности, макар да съм срещал подобен сюжет. Портали, досег с непознатото и многобройните съпътстващи въпроси, на които трябва да се отговори с риск от грандиозен провал. Много ми хареса. Но истината, според мен, е в „Песен за Лиа“. Това е история за общуването и какво можем да си дадем един на друг в свят на безкрайна лична самота. Човечеството за пръв път се докосва до религиозен култ, изглеждащ направо съвършен, ако го сравняваме с познатото ни християнство и другите подобни. Този текст те кара да мислиш за важни неща, да си задаваш въпроси и да търсиш отговори. Идеята е прелестна и спокойно може да влезе в учебник с философски казуси. Брилянтен завършек на сборника.

   Макар у нас Мартин да е известен с по-новите си произведения, фантастичното му творчество заслужава повече внимание. „Смъртта на светлината“ и „В дома на червея“ покриват доста добре това ми мнение. Приготвил съм си още за четене, така че ще има още срещи с Мартин.

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5

Други ревюта:

Книгоядец~
Книжни криле
Книголандия