Морето, върхът и суетата
Колкото повече тършувах, толкова повече откривах. Сякаш пространството в произведенията на Борис Априлов добива смисълът на Вселена – разширява се постоянно и неизменно, докато не покрива всичко. Да опознаеш един свят е ценност само по себе си, а деветте тома, с които съм се заел са наистина впечатляващи. Всичко започна с един недовършен роман, прелял в автобиографична композиция, представяща писателя Борис Априлов. „Сляпо плаване“ ме насочи към богатството, в което смятам потъна за месеци наред, нещо като пир, на който съм поканен. И последва „бухването“ в морските сюжети, човешката дръзновеност и натрапчивите прозрения. Много идилия, много любов и една почти екзистенциална драма, разиграла се в полето на фантазията в романа „Великата суета“. А прозрението в мен дойде още след преполовяването на разказите, които създават усещането за пълнота и разбиране на човешката психология. Впечатление прави динамиката и свежестта на изказа, а човек има чувството, че се обогатява вътрешно. И, да, морето. Винаги съм свързвал моретата и океаните с приключения.
Никога не съм харесвал „сухотата“ в разказите и романите, т.е. липсата на душа, мечти, любов и поне щипка магия. При Априлов я няма тази „философска непрогледност“, която по-скоро би попречила на удоволствието от четенето на точно тези литературни произведения. Той е ясен, прям и някак шеговито проникновен, стане ли въпрос за човешките отношения и интимната среда на персонажите. Тук-там изпъкват колоритни характери, средата се превръща в цветен килим, върху който са избродирани провокативните сцени. Има го усещането за нещо преживяно в действителност, а и няма как да е друго предвид автобиографичните моменти. Впечатление ми направиха „Страх“, „Деликатно настроение“, „Отбраната на Спарта“, „Изкачването“ и „Синьо“ – все разкази, чрез които лесно може да се проследят стъпките на твореца пътешественик и неговата зависимост от движението и контактите. Не можеш да не обърнеш внимание на темите, които провокират будния ум, карат те да се прилепиш към героите, да ги изследваш и придружаваш навсякъде. Невероятно е колко притегателни са женските образи, сякаш подобно ровичкане в тайните на пола може да доведе до някаква провокираща истина.
Повестта „Пътят към Скалистите планини“ също може да се прикачи към тази идилична атмосфера на безвремие, която носят и повечето разкази. Но пък романът „Великата суета“ носи нещо съвсем друго. Самото заглавие предава достатъчно ясно за какво иде реч, но изненадата е в изпълнението. Веднага бих споменал, че става въпрос за полуфантастичен сюжет, който „отмества“ съвсем малко реалността. Напомня на притча, но деликатно се вмества в пространството на философията и психологията. Много харесвам описания на необичайни ситуации. Човек, творец, съдник, роб… Априлов претегля възможните състояния на човешката душевност, за да придаде смисъл на живота. А може би да го отнеме. Всъщност ми е доста трудно да предам цялостните си впечатления – все нещо блуждае в ума ми и е трудно да извадя ясна мисъл. Но пък четенето носи истинско удоволствие.
Борис Априлов ми беше непознат с текстовете си за възрастни. Нужно е още време и прочетени произведения, за да си направя изводи относно творческите му търсения. Бих казал, че е необичаен автор относно времето, когато е живял. Скоро се заемам с втори том.
Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5
С „голям уплах“ зачетох думите на Петър Панчев за прочетената книга – и мога да кажа, че ме развълнуваха. Без дори да предполагам, че ще се развълнувам. Звучи някак си професионално, макар да не е писано с такава цел. НО НАЙ–МНОГО ме развълнува полето под текста, където видях внезапно… името си! Името на баща си след него… Още няколко думи-линкове… и се усетих част от всичко това… Благодаря!
ХаресвамХаресвам
Pingback: „Далечни плавания“ („Избрани произведения“, том 2) на Борис Априлов | Книжен Петър
Pingback: „Чудак, пропит от лунна светлина“ („Избрани произведения“, том 3) на Борис Априлов | Книжен Петър